Вчера един мой приятел и верен читател ме попита как ми идват идеите когато пиша и конкретно за този пасаж в края на разказа "Заличаване":

    "Светлината на новия ден, откри пред очите ми ужасяваща гледка. Онази красота, онези вековни зелени великани, за които толкова разказвах, стояха пред мен като прокажени каторжници, а черните им, изсъхнали ръце нежно докосваха земята, дирейки опора в нея. Приличното на райска градина място, се беше превърнало в сива пустош, без ни едно зелено стръкче или цвете; в грозен сипей, през който лятно време мързеливо бродеха змии, а през зимата царстваше дивият вятър. "
   
    Ами, ето как: Някога, някъде прочетох нещо много хубаво и след време, озовал се в ситуация, си позволих да представя моя вариант на едно малко късче от поезията на Атанас Далчев и конкретно стихотворението:

БОЛНИЦА

Тази бяла варосана зала на градската болница,
до самите стени прилепените бели легла
и лица побледнели по тях, и лица меланхолни
с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.

Тези черни ръце връз прострените бели покривки
като черни оголени клони на зимния сняг,
тези сухи ръце и ракривени болни усмивки,
и очи може би вече вгледани в другия свят.

Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни
със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,
и звънът, и звънът на големия стенен часовник
сякаш тежките стъпки на близката смърт.

Дали съм успял, ще прецените вие...

Имаме обща слабост относно Далчев и красивата предметност. Чудесно!:)))

това може само да ме радва, другарко по оръжие :)))

Винаги си спомням как скланяше шапка на ветровете, помня старите моми, помня страшните, враждебни стари предмети от бита, които контрастираха със свежата младост на гимназистките. Разбирам защо те е вдъхновило. Good job!:))

Ръцете бавно се протягат
и пее старият чекрък,
през сухите и тънки пръсти
се точат нишки от коприна
като лъчи през сухи клони
във пуста есенна градина:
то старите моми безстрастно
предат, насядали във кръг.

Те не говорят и не питат,
а всички сведени мълчат,
въртят безспирно колелото
и слушат скръбната му песен,
от сутринта в студени стаи
над стария чекрък надвесени,
и ето вече по стъклата
догаря най-подир денят.

О, старите моми печални,
които чакат вечерта,
за да отдъхнат в сън най-после
и почнат утре освежени!
Те имат тук едно богатство:
то са косите посребрени,
а в техните сърца-саксии
цъфтят цветята на скръбта.

Печалните моми що искат?
Каква надежда ги зове?
Нима ще трябва да загинат,
без радостта да ги споходи?
Ах, старите моми очакват
накрай женихът им да дойде,
последният жених да дойде
и скъса нишката надве.

това специално носи вкусът и на 'Зимните вечери' на Смирненски и на дебнещата смърт на Верхарн...

имаш ли си представа, дали там където се намираш, хората знаят за Възродителния процес?

нямам идея, честно казано.:))

защото в България има хора, които си нямат и хабер за това.

Живеех аз в страна -Ориентбулгар,
бе слънчева, от рая благодат.
Там имаше какво ли не,
море, планини докоснати от бог.

Живеех аз в страна - Ориенбулгар,
но странно проклятие тегнеше над ней.
Хората уж кресливи а покорни,
когато камшика край тях заплющи.

Аз храмове там видях и богомолци,
но те нямаха от бога страх.
Свещи палеха а вън кълняха
и зависта в очите им видях.

Един не издържа, провикна се
и в миг към него канонада.
За посмешище, чучело го взеха
и разнасяха го из цялата страна.

Живеех аз в страна Ориентбулгар,
там хората като вълци бяха.
Подхвърляха им оглозган кокъл
а те за него в бой вред мряха.

Живеех аз в страна - Ориентбулгар
и пускаха сред народа - КУКА.
В мислите им влизаха, в душите,
профилактика, та смелостта да изцедят.

Живеех аз в страна - Ориентбулгар,
там рай бе, върлуваше Сатаната.
Без морал, без вяра, без надежда,
от дявола страната бе превзета.

31.01.2007
ДЖУЛИЯ БЕЛ

Благодаря ти за хубавото стихче, Джул. Нали се сещаш, че няма никакви шансове да вляза в парламента. А пък и честно казано нямам такива амбиции. Поздрави!

учи!

опитът носи болка...