Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.11.2009 21:13 - Обикновени думи за истински хора - непознатият Младен Денев
Автор: kobata Категория: Изкуство   
Прочетен: 3052 Коментари: 16 Гласове:
5

Последна промяна: 14.11.2009 23:15


І.  Сбогуване с миналото „Другаря А стои на вражески позиции,
защото на страница 59 е използвал
цитат от Ленин,
а,
както знаем,
„нашият най-голям неприятел
е цитатоманията!”
(Ленин,  том  24, стр. 198, трети ред отгоре надолу)”

Вацлав Хавел   
    Имало едно време едно време. Ама и аз как започнах. То, времето де, го имаше до не толкова отдавна. Тези дни му правихме 20 години. Както и да е, важното е, че вече го няма. Всъщност, дали… Ама за друго ми беше приказката. По това време, дето беше преди време, много обичаха, особено на нас подрастващите, да ни набиват в главата лозунги и мъдри мисли. Всъщност, тогава мъдрите мисли се използваха за лозунги, или май беше обратното… Както и да е, но това си беше направо национален, пардон, народен спорт – да вземат най-голямата фуния и да наливат в бедните ни мозъчета „Мъдростта на вековете” или „Гениалните прозрения на Вождовете на Световната революция”, или май беше обратното…
    Годините отминаха – онова време също, при това уж безвъзвратно.  Някак си, обаче, придобитите с толкова труд житейски знания и навици от онова време си останаха завинаги в нас.
    Колко пъти се опитвах да се отърва от това цитатничене! Водих кървави битки – никакъв резултат! Опитах подмолни хватки, така малко по византийски (или болшевишки) – Тц! Не става! Правя, каквото правя и току-виж нейде, от нищото се подаде червеноноктестата лапа и ми пъхне някое цитатче в устата.
    Ето, сега уж си почивам, а пък неусетно прехвръква и кацва на езика ми любимата реплика на един от героите на Фридрих Незнански: „Животът е прекрасен и удивителен!”. Правя опити да я изгоня и усещам, че човекът си е много прав. Как другояче да определим това, което ежедневно ни се случва.  Ако няма поръчкови убийства и пладнешки грабежи, ще има демократични избори или някакви напълно справедливи конкурси, а между тях, като пълнеж, все ще се намери някой да ни разясни тънкостите по изработка на вилици, засяване на глухарчета или евентуалната трансформация на използвани компактдискове в ракетно гориво.
    Защо ви разказвам всичко това ли? Ами, понякога се случват неща, които измъкват мозъка от обичайното му, останало от онова време бройлерно подобие и го поставят в заплетени ситуации, където дори и най-умната мъдрост, някак не може да си намери точното място.
    Дано не ми се обиди Търновград, но навремето, след като родната казарма ме пусна, макар и с нежелание, от ласкавата си прегръдка – реших да кандидатстудентствам и на още място. Подадох документи в Пловдив и съвсем прилежно се явих на всички приемни изпити, че даже ме бяха приели (не мога да не се похваля), но това е друга история. На изпита по български език, освен разните пълни и непълни членове, запетайки и точки, трябваше да се пише есе по зададена тема. Още помня, с каква тържественост, квесторът изчете написаното от някой си Д. Джордан: „На човек, който знае къде отива, светът дава път!”.  Мдаа, имам си една специална червена тетрадка, още от онова време, и едвам дочаках да се прибера в Котел за да допълня съкровищницата от умотворения.
    Растях си аз така, на общо основание. Ежедневно се срещах с различни хора, попадах в заплетени ситуации, изобщо – животът си умираше постоянно да доказва своята удивителна прекрасност. Обаче и аз не му се давах. Или поне така ми се струваше. Всъщност, като се позамисля, колко пъти с наперена крачка, лъвско сърце и гигантски мечти, тръгвах да превзема някоя дълго желана крепост. И уж знаех къде точно отивам, на моменти вече виждах смътни очертания по хоризонта. Оставаше само светът да ми даде пътя, моя си, дето ми се полага по право (според Д. Джордан), даже, ако имам право да избирам – по-добре със зелена светлина и … нанадолнище. А вместо това,  в повечето случаи резултатът беше един и същ: „Каква я мислехме ние…”.
    Нещата отиваха съвсем на зле, когато един ден ми се притекоха на помощ Швейк и Йосарян. След срещата с тях, разбрах много неща: защо си е отишло онова време; защо неподходящи хора стоят на важни места и защо може да намериш най-добрия път, само ако изобщо не знаеш къде отиваш.

ІІ. Полъх от Дунав
    Много се забавлявам когато чета премеждията на Швейк като свръзка на фелдкурат Ото Кац. Особено любимо ми е това за „Трънливият път на греха”. А всъщност всеки от нас има своите грехове и най-често изпитва най-елементарно, натурално удоволствие от тях. Имам си една голяма болка, прегрешение и мечта – не съм обикалял моята татковина толкова, колкото ми се иска. Уж правя всичко по силите си, но все искам още, и още…
    И сега стана така – след няколко дни щеше да бъде тридесетият ми рожден ден, а за пръв път стъпвах в Свищов. Вече средата на септември, но жегата беше убийствена. Докато пътувах с маршрутката, един чичка се пошегува, че градусите са такива, защото се намираме не в Северна България, а в Южна Румъния. Бях си нагласил доста сериозна програма – къде ще отида, какво ще направя, но щом слязох и видях как маранята къдри опустелите улици, всичките ми планове се изпариха.
    И ето ме в една задушна дамска квартира, пълна с толкова странни предмети (сигурно ще ми трябва половин живот за да разбера кое за какво служи), стоя и чакам или да се захлади, или моята половинка да си дойде от лекции. Което първо стане.     Едната стена на стаята беше заета от голяма дървена секция, на която бяха подредени много книги. Нагласих си едното легло за читалня, придърпах полираната масичка, покрих я с едно лъскаво, май фризьорско списание (заглавието започваше с „Косми” или нещо подобно), взех една камара книги и започнах да ги преглеждам.    Отначало енергично, после по-бавно, накрая вече с пресъхнала уста и натежали очи. Всичко беше от добрата стара партийна литература. Партизански мемоари, теоретически съчинения по диалектически материализъм, пионерски стихове, истории на партийни организации… Пфуу. И всички с посвещения: „На другаря…”, „ За спомен на другаря…”.  Явно другарят, освен съпруг на хазайката, е бил важна номенклатурна клечка, което веднага ми обясни многостайния апартамент, близо до центъра на града.
    Докато пустосвах на воля и упорито продължавах да преглеждам поредния куп книги, попаднах на интересното заглавие „Да чакаш нещо” от неизвестния досега за мен Младен Денев. С очакване за поредното червенознаменно словоблудство, разгърнах първата страница и се зачетох в разказа „Сам”.
„Тогава най-мъчно ми стана, дето не ме взеха войник. Пред комисията влязохме съвсем голи и на мене ми беше студено. Още щом ме погледна, очилатият лекар мрачно поклати глава, а после полковникът писа в картона ми само четири думи:
„Негоден за строева служба…”
Едва се завърнах в село. Три дни не излязох от къщи, защото едно момиче ми беше оплело вълнени ръкавици за войниклъка, а аз бях негоден за строева служба. На четвъртия ден казах на баба, че заминавам. Предварително не знаех къде ще замина, но така и рекох:
- Бабо, заминавам…”.

    А така, я виж ти какво става тук. Ето още един, дето не знае къде отива. Прокрадващите се лъчи на любопитството, лека-полека започнаха да топят леда на първоначалното ми недоверие. Продължих да чета за изоставения от родителите и отгледан от баба си Илийчо, който изведнъж решава да си търси късмета по белия свят. Писателят беше направил чуден букет от случки, в които най-обикновени хора, се трудеха, страдаха или пък се радваха на простите човешки неща – приятелство, любов, семейство.  
    Без да губя време, продължих и с другите разкази от сборника. Срещах се с човешки съдби, описани такива, каквито са те наистина. Земемери, военни, иманяри, водотърсачи… Героите бяха хора, които срещаме всеки ден. Така се бях улисал, че не усетих кога стигнах до последната страница.
    Най-сетне се разхлади и отидох да направя така желаната обиколка. Разхождах се и разглеждах ту красивия шадраван на центъра, ту първото българско читалище, ту спокойния ход на Дунав и отсрещния румънски бряг, а в главата ми се стрелкаха откъси от току-що прочетената книга, с усмивка или тъга си припомнях отделни персонажи или думи. Струваше ми се, че някой от тях са ми стари познати.
    По-нататък всичко протече по старата, изпитана схема:
1. Прибиране в Търново;
2. По най-бързия начин във „Пишманския” филиал на библиотеката, издирване на всичко написано от Младен Денев и
3. Четене!

ІІІ. Нов приятел

   Страх ме е да не хлътна пак в някое цитатче. Само ще кажа, че винаги, когато съм успявал да намеря писател, който да ми допадне – винаги съм се чувствал, сякаш съм спечелил нов приятел, а животът много пъти ми е доказал, че едни от най-силните приятелства стават след случайно запознанство.
Кой е Младен Денев? Вездесъщият Интернет не можа да даде отговор на въпроса ми и затова информацията за него се ограничи само в поместените биографични бележки в неговите книги.
   Младен Жеков Денев е роден на 21 януари 1931 г. в село Самуилово, близо до град Чирпан, Старозагорско. Средното си образование завършва в Строително-техническото училище в Стара Загора. През военната си служба е изпратен в артилерийска школа, става офицер и служи четири години. Завършва Висшия инженеро-строителен институт в София, след което започва работа като инженер в Перник. Работи като редактор в издателство „Народна младеж”, а в последствие става драматург в пернишкия театър. Публикува свои разкази в периодични издания и има издадени няколко сборника с разкази. Първата му книга е озаглавена „Синя ръж”.
    „Синя ръж” се казва и един от разказите, ето частица от него:
„Конят стигна върха на могилата и спря. Димитър усети с коленете си как по топлите му хълбоци пробягаха тръпки, сякаш животното се канеше да нагази вода.
    Димитър вдигна глава. Долу, безкрайна и синя като море – се полюшваше ръжта. Той още не беше виждал морето, но я оприличи на него. Сега за пръв път видя, че сутрин ръжта е синя. Мъхестите й стъбла сякаш бяха уплели нощта в себе си и не я пущаха да се откъсне.”

    Красиво, нали? А знаете ли какво е „Фьон”? Според дебелите книги, това е „топъл и сух, обикновено силен и поривист вятър, който духа от планините”.  А за какво става дума в едноименния разказ?
    „Тоя непознат вятър можеше да обърка всичко. Още преди да се смъкне от балкана, където всъщност се раждаше, още преди да поеме над Дунава, времето омекваше някак особено, над отмалялата земя затрептяваше омара, а шофьорите от бетонния център започваха лудо да гонят изкаляните си самосвали.
Този вятър се наричаше фьон.
Неговата измамна сила караше възрастните да се усещат млади, а младите – възрастни…”

    Описваните събития, сочните подробности и неподправена емоция показват, че Младен Денев пише за теми и хора, които познава добре. Много често в произведенията му, на места с едно-две изречения, понякога дори само с една дума, той успява да изкаже толкова много и то така, както може да го направи само живият живот.
    Отначало се оплаквах от цитатниченето… Отричах го даже. Но сега ще си позволя да ви покажа някой от тези, постигнати с много майсторство есенции:

Обясненията за малкия ръст, които си дава изоставеното от родителите си малко дете, в разказа „Сам”
„От него ден нататък аз се прехвърлих в бабиното легло и сигурно затова не можах да порасна като другите. Тая работа скоро я прочетох в една книжка. Ако възрастен човек спял с дете, той поемал неговите сили и не му позволявал да расте. Може и да е вярно, може и да не е вярно, но така пишеше в книжката”

    Немият зидар Айдън ага „…носеше на главата си синьо таке с ластик, беше турчин от кърджалийските села, но аз и досега не зная разбрал ли е той самият, че е турчин. Все си мисля, че за него няма турци, няма българи, за него хората са само хора…”
А това:
    „Мисля, че всички хора обичат да разчитат задраскани думи, особено ако тези думи са в писмо. Тъкмо затова, когато искам да кажа нещо важно в писмата си, аз непременно го задрасквам…”  или  „Бетонът е като човек – от студеното измръзва и се троши”

    Размислите на стария бай Лефтер:
    „Когато искаше да не се усеща сам, селянинът обичаше да оглежда предметите край себе си и да си представя колко хора са се докосвали до тях. Веднъж в къщи, докато лежеше в кревата и се преструваше на заспал, можа да направи сметка, че само до простата им маса се бяха докосвали повече от осемнадесет души. Като се почне от секача в гората и се стигне до оня човек, дето му я беше продал в магазина”  или „Земята е голямо нещо. През април земята на млада невеста ми прилича. Пускаш различни семена в браздите й, а пък тя ти ги връща на цветове… Аз много обичам да посея нещо и да накарам земята да ми дава сетне цветове – жълти, червени и всякакви…”

    Ето и най-любимото ми:
„Винаги съм си мислел, че част от характера на човека може да се разгадае по това, как брои на пръсти. Лично аз предпочитам да си имам работа с хора, които при броене изправят пръстите си, а не като ги свиват.”

    Не би било справедливо, ако не отбележим, че неизбежно писателят е отдал дължимото и на времето, в което е творил. Много от героите му са бивши партизани, отговорни кадри или съвестни комунисти. Но това на намалява таланта на художника и силата на въздействието им.
    Надявам се, че ще намерите време за среща с моя приятел Младен Денев.  Ако пък откриете себе си или свои познати… Ако по устните ви изгрее усмивка или в очите ви заблещука топла сълзица …
    Тогава ще бъда просто  щастлив.



СПИСЪК НА НЯКОЙ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА МЛАДЕН ДЕНЕВ

1. Синя ръж : Разкази. – София : Нар. младеж, 1963. – 119 с.
2. Припеци : Разкази. – София : Нар. младеж, 1964. – 128 с.
3. Етажи : Разкази. – София : Нар. младеж, 1971. – 120 с.
4. Да чакаш нещо : Избр. разкази. – София : Бълг. писател, 1981. – 222 с.





Гласувай:
5



1. pilcho - Ех, Тео...
14.11.2009 21:36
не знам кое е по-увлекателно - твоите думи или цитатите, дето си ни подредил като на изложба :)
И за двете благодаря и вдигам наздравица! Страхотно писание, машаалла!
цитирай
2. kobata - Pilcho,
14.11.2009 22:42
благодарско! Ако ти попадне нещо от Младен Денев - чети смело, няма да съжаляваш Га ра н ти ра м :)))
цитирай
3. emil60 - Благодаря!
15.11.2009 10:27
„Винаги съм си мислел, че част от характера на човека може да се разгадае по това, как брои на пръсти. Лично аз предпочитам да си имам работа с хора, които при броене изправят пръстите си, а не като ги свиват.”
И това ще си запомня!
Блог.бгдаря!
цитирай
4. kobata - emil
15.11.2009 14:05
и аз благодаря, че се отби.
цитирай
5. veninski - Поздрави!
15.11.2009 14:11
Поздрави!
цитирай
6. kobata - Искам да помоля, ако има някой от ...
15.11.2009 14:25
Искам да помоля, ако има някой от Перник. Ако може да събере повече информация за Младен Денев.
цитирай
7. pilcho - ...
15.11.2009 17:45
питай smani, той може да знае нещо...
цитирай
8. pilcho - !!!
15.11.2009 17:45
или sahaj!
цитирай
9. kobata - мерсаж за инфото. Ще ги попитам.
15.11.2009 19:25
мерсаж за инфото. Ще ги попитам.
цитирай
10. анонимен - Zanimavaiki se s politika se beshe ...
19.11.2009 11:38
Zanimavaiki se s politika se beshe pootnesal i otdavna ne beshe pisal neshto tolkova dobro.A ti mojesh!
цитирай
11. kobata - анонимен
19.11.2009 12:10
Благодаря! Не съм се поотнесъл никъде. Просто това съм аз. Интересна ми е и политиката, и литературата, и прекрасният и удивителен живот...
цитирай
12. mamas - Покрай личните си ангажименти
07.12.2009 23:43
бях поизпуснала блога ти (не само твоя) от погледа си... Сега се връщам назад. Дано успея да прочета повечко, защото наистина ми е интересно това, което пишеш.
Поздравления!
цитирай
13. kobata - Мамас,
08.12.2009 01:43
благодаря, че се отби. Поздрави!
цитирай
14. simplicimus - Младен Денев
11.12.2011 14:41
Може би малко късно, но едва сега попаднах на този блог. Познавам лично Младен Денев. Все още живее скромно и тихо, така както живяха дълги години със съпругата си Лиляна Михайлова - като европейски интелектуалци, наблюдаващи и оценяващи, малко встрани, но и много навътре в живота наоколо. описващи го, така както малко хора могат да го изживеят. Лиляна Михайлова почина миналата година и макар тя да бе доста по-известна от него, особено с филмираните си произведения ("Най-добрият човек, когото познавам"; "Грехът на Малтица"; "Дом з нашите деца" и пр.), събитието не бе особено отразено в медиите. Всъщност, както и през живота им - семейството държеше да няма излишен шум. За съжаление нямам каталог на Младен-Деневите творби, а не зная дали и той самият има поне по един екземпляр от тях. Малко са, но са добри. Разностранни са, но общото им е, че всичките са увлекателни. Ще му предам написаното в този блог (разбира се, за две години може и вече да е запознат с него). Поздрави!
цитирай
15. kobata - Привет. . . Не знам дали е запознат, ...
12.12.2011 23:18
Привет... Не знам дали е запознат, всичко написано тук е само по произведенията на Младен Денев, но никога не съм имал удоволствието да го познавам лично. Освен написаното му предайте и моите поздрави.
цитирай
16. desi161177 - :)
19.10.2012 04:58
Много се радвам, че попаднах и аз, както simplicimus, малко късно, но все пак на този блог :)
Преди около две години, на едно тихо място, последна спирка на земния ни път, на алеята на артистите, се заговорих случайно с един тъжен, възрастен мъж... Оказа се Младен Денев,
съпругът на Лиляна Михайлова, също известен наш писател - до този момент не знаех нищо за него, всъщност...От осем месеца беше загубил своята спътница в живота, и съдбата ни срещна в този мразовит ден там.
Стана му много мило, че веднага се сетих коя е Лиляна Михайлова, че много обичам емблематичната телевизионна сага („Дом за нашите деца“, „Време за път“, „Неизчезващите“, „Бащи и синове“), на която тя е сценарист, освен че е по нейни произведения. Дори смята, че съм ангел, изпратен от нея, за да му вдъхне малко надежда в тъжните самотни дни Опитвам се да го убедя, че съм си най-обикновен човек, и че просто съдбата така е решила да ни срещне, но все не ми вярва
Интересно съвпадение е, че вечерта след като се прибрах и пуснах телевизора,
по сателитния български канал даваха първата серия от „Дом за нашите деца“
Поддържаме връзка с него, и благодарение на това успях да прочета и други книги от Лиляна Михайлова - включително "Грехът на Малтица", по който е направен едноименния филм, също много силен според мен.
Той също пише много интересно - успях да го изнудя, въпреки, че непрекъснато ми казва, че неговото творчество не може да се сравнява с това на съпругата му - да ми даде "Да очакваш нещо" - сборник с разкази, който ме грабна, а също и "Трима без алиби" - криминален роман. Прочетох ги на един дъх, и продължавам да го изнудвам за още :)
В читанка намерих този разказ:
http://chitanka.info/text/20656-transplantatsija

това, което е написал simplicimus е толкова вярно...

Тъжно е, че за да може да се докосне човек до тези книги трябва да има късмет да попадне случайно от някъде на тях - което е почти невъзможно вече...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kobata
Категория: Изкуство
Прочетен: 942766
Постинги: 302
Коментари: 1578
Гласове: 19047
Календар
«  Октомври, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31