Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.07.2010 18:29 - КОЧЪТ БЕГЛЕЦ
Автор: kobata Категория: Изкуство   
Прочетен: 2693 Коментари: 9 Гласове:
9

Последна промяна: 18.07.2010 18:35

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
             Не знам отде хрумна на бай Петър Теслата да се занимава с чобанлък. Не ти трябва да си го виждал, само да му чуеш фирмата и веднага ти светва, че е дърводелец. Цял живот стоя в дъхащата на гора работилница, дори кожата му замяза на дъбова кора – мъхната и напукана, а продума ли, сякаш лъскавата бичкия на допотопния му банциг, режеше изсъхнало бичме. И сега отведнъж, на дърти години, затръшна кепенците, купи пет-шест метиляви овце и по цял ден развява байрака из селската мера.
            - Наумил съм, даскале. – пошепва ми доверително. – Ще си взема едно кочле! Решил съм… един път! Сто години след мен ще говорят.
            - Що тъй, бачо Петре?
            - Легнало ми е на душата, бре чиляк… Аз ми се иска да си чувам таквоз хайванче, от сой да е! Като тръгне чердата сред село и то най-отпред да потропва… Хората ще викат: „Глей Т`слата, к`ва хубост е завъдил”.
            - Ама, то… тук по Балкана, де ще го вземеш таквоз животно, бачо Петре? Казваха за някъв турчин, че гледал много корави овце, ама…
            - Намислил съм го аз. Ти бача си Петра за прост ли го имаш? Знаеш, аз каквото правя - го правя
            Поизгуби се нашият, па се появи по някое време, а очите му светят, като бабиния Ганкин котарак, кога набара цедака с прясното сирене:

            - Отидох, даскале, там едно голямо ямболско село, на долният му край - паметник, ма паметник ти казвам… Като на Жельо Пърликачулят тоалетната. И на к`во е тоз паметник? На най-големият български коч!
            - Аре, бе… Паметник на коч?
            - Е, ти все не вярваш… Унуката го изписа, там, онова как му викат – Етернит ли, що ли?
            - Интернет…
            - Анджък! Та, навремето, тоз коч спечелил най-голямата награда в едно изложение по чужбината.
            - Награда за какво?
            - За коч! Как за к`во! Там, цял свят го гледали и му дали най-високият медал! Та, помотах се там, позяпах т`ва-он`ва… Пораздумахме се с един, отидохме в тях, хапка-пивка… Бе, аргюнлия дойде, казахме си всичко…
            - И?
            - И?! Купих!? Ма, аз ми е още мъничък той, на дядо хубавелякът, ма като порасне, ще видиш как ще гони…
            Не мина много и всички узнаха за ценната придобивка. Бай Петър първо  придаваше фасони, ама полека взе да показва овнето на този-онзи, и  доде се усетиш – цяло село се извървя да го гледа. Цъкаха с език, даваха акъли, а вечер в хоремага, раздумката около коча, гледаш, стигнала до бой.
            А бъдещият сломител на овчите сърца и настояща причина за тези брожения си расте на воля, глезен от махленските деца. Какво ли не правеха с него, а той, с покаралите си рогца, мечи пресипнало и търчи край тях до изнемога. Момчетиите ще му сложат една стара кучешка каишка и първо го учат да надушва следи и да залавя диверсанти, а после му хвърлят пръчки, а то послушно ги донася. Момичетата пък го повиват като бебе, дават му да суче от биберон, или го обличат като булка, кичат го с цветя и му пеят песни.
            Само бай Косьо – старият селски овчарин, няма да се стърпи и току се провикне:
            - Петрееей, те са деца, ма на теб чавка ти е кълвала бялата кратуна… Мъжко животно не се храни от ръка, никогиж!
            Бай Петър махва с ръка и сърцето му се топи от мурафетите, които знае неговият красавец.
            Като понаедря и започна да се усеща в сила, кочът се заформи като първия селски поразник. Мине се не мине и някой двор изпищи от тази вълниста напаст.
Да видиш, беше се научил да отваря задната порта на бакалията, влиза, събаря пълна касетка с бира и после - гледа да не се пореже и лочи като камила.
            - Сладко му е, нали  слагат ечемик. – подсмихва се Бай Петър и хич не се  трогва от хорските жалби, но веднъж на продавача му писна, грабна чепата гьостерица, издебна рогатия пиндурник, докато се оригваше сито, и хубавичко го отупа.
            Сетне, нашият познайник обяви война на котките. Гледаш го -  притаил се някъде, търпеливо дебне и мерне ли мъркащо и мустакато, вирва опашка и почва гонитба, не ти е работа, с такава омраза, сякаш гледа смъртен враг, но веднъж събори прането на  баба Гина и тя здраво го наложи с тупалката.
            Какви ли още не ги свърши той и ще кажете – ама защо го търпят толкова. Освен беладжия, нашият обесник беше най-галантният любовник – ама красив, с дебели извити рога, руно  гъсто и бяло като мляко на биволица, покрай очите – вакли петна. Пу, да не му е уроки. Завърти се край някоя женска, почва да тропа с предното краче, бута влажните си бърни в нея, а очичките му светват, като шарените крушки дето ги окачваха по ланшния панаир.
            Като видях за пръв път този любовен танц и същата вечер подарих на бачо Петър старото си томче с разказите на Хайтов. Едва дочака следващата случка – кочът там си кара работата с пълна пара, а бачо Петър разгръща, чете, сравнява, тюхка се и се чеше дето не го сърби.
            Не след дълго из село започнаха да щъкат едри и здрави агънца, а бай Петър, току засуче мустак и гордо продума:
           - Какви са стърготините, зависи не от дървото, а от триона!
         И като се почна, от близо и далеч, на нашия вагабонтин взеха да му карат я с каруци, я с леки коли с ремаркета, даже цели камиони с жадни за ласка овчици. Как ли насмогва? Мен ако питаш, сигурно така изглежда раят на кочовете.
       Отскоро, нашата селска гордост, нещо хептен го удари през просото. Дали дето често го потупваха, или от силните смески, дето чорбаджията го тъпчеше с тях, а може и славата да не му понесе… То и хайванчето е като чиляка, почнеш ли много да се въртиш край него и после му гледай сеира.
       Та, започна кочът да блъска хората. Абе, и преди се случваше да посбута някое хлапе или да се сбори из чердата, ама сега, както се беше натопорчил, често разбиваше кошарата и в селото ставаше като по турско, затваряха врати, прозорци, и чакаха бай Петър да се появи отнейде, че да го озапти.
      Като нямаше на кого да си изкара бесовете и удряше коли, варели, стени, или каквото му се изпречи.
      През един летен ден, следобед ще да е било, кочът пак се измъкна и видя че от бакалията излиза внучето на Мина Колибарката, дето учеше в града, а през ваканциите помагаше на баба си по градината.
    Той се засили право срещу детето, а хората занаизлизаха от къщята, крещяха, тичаха, кой грабнал лопата, кой брадва… и таман да се чуе страшният удар, когато момчето пусна пазарската мрежичка, подскочи, а кочът профуча под него с всичка сила и се заби в стъклената витрина.
     По-добре да беше умрял от забучените стъкла, че да не изкара резила, дето му направиха, като посред бял ден, насред село му срязаха рогата.
     - Ей, похабиха ми хайванчето! – с дебел от сливовицата език и плачещи очи, бай Петър се окайваше, докато му гостувах. – Правело бели… Че, кои не е правил като млад? Ами, тъй де, ще походи, походи, па ще улегне… Сега кво да го правя? Сви се в агъла, ни яде, нищо не прави…
       - Бачо Петре, да му пуснем една женска… Може пък да вирне гребена.
       - Бе, умно думаш, даскале. Аз мислил съм я таз работа, ма те сега нъл са сърдити всички…
       - Е, все ще намерим, от някое друго село…
       Речено-сторено, поослушахме се и след два дни седим пред кошарата да видим ще успее ли планът.
       Отначало кочът не щеше да излезе. Само пръхти сърдито и сегиз-тогиз подава муцуната си по мъничко. После се измъкна плахо, огледа гостенката, погледна ни и изведнъж като се хепна, прескочи оградата и драсна към гората.
       Бе – стой, бе – дръж… доде се усетим и папер не остана от него. Имаше коч – няма коч!
      Бай Петър седна, улови се за сърцето – ни жив, ни умрял, а внукът му се хили, хили, ще падне от терасата:
      - Дядка, тоз твоят, направо като Джулия Робъртс…
      Картинка!
     Намериха го после да лежи с подбити копита край реката на съседното село. Бай Петър му дава някакви илачи, пои го с прясно мляко и мина-не мина време, кочът пак заглади косъма и почна да облажва овчите душици, ала вече бе по-тих от водата и по-нисък от тревата.
     Много се чудя, защо все не му дават име и все питам бачо Петър, а той загадъчно мълчи.
     Дали нещо от суеверие, или…

           

 

 

 

 




Тагове:   разказ,   овен,


Гласувай:
9
0



1. pilcho - Хахахахахахааа
18.07.2010 23:49
Страшен разказ, Тео :)))))) Аферим!!!
цитирай
2. kobata - Мерси! Мисля си, че съвместният ...
19.07.2010 02:18
Мерси! Мисля си, че съвместният експеримент с Ина Крейн и Рудин, се оказа успешен.
цитирай
3. voinov50 - интересен разказ
19.07.2010 13:19
с интересен изказ и език :)))))
Поздрави!
цитирай
4. kobata - Цецо, благодарско. . . Трябва и с теб ...
19.07.2010 16:38
Цецо, благодарско... Трябва и с теб да замислим някое подобно нещо...
цитирай
5. inakrein - Ами крайно време е да направим тв...
19.07.2010 17:25
Ами крайно време е да направим творчески експеримент повече хора. :)
Разказът е страхотен! :) Браво, браво:)
цитирай
6. kobata - С двете ръце съм ЗА! Само да се намери ...
19.07.2010 18:32
С двете ръце съм ЗА! Само да се намери подходяща история :)))
цитирай
7. анонимен - beeeeeeeeeeee
19.07.2010 22:07
beeeeeeeeeeee
цитирай
8. kobata - Пъци, пъци...
19.07.2010 22:25
Пъци, пъци...
цитирай
9. ckarlet - Поздрави и от мен, Кobata! Беше ...
30.07.2010 09:47
Поздрави и от мен, Кobata!
Беше удоволствие да прочета разказа.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kobata
Категория: Изкуство
Прочетен: 904565
Постинги: 301
Коментари: 1575
Гласове: 18327
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930