Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.12.2010 23:50 - ЧОВЕКЪТ С ДЪВКАТА
Автор: kobata Категория: Изкуство   
Прочетен: 1544 Коментари: 2 Гласове:
4



1. Когато на хубавите хора се случват още по-хубави неща…

 

            Все някак трябва да оправдаем честта, оказана свише! Да бъдеш съвременник на гений, не се случва на всеки. Това джакпотът – ряпа да яде!

            Първата среща с него би трябвало да бъка от елейни слова, да дрънчи от апломб, да стене като първескиня, да… 

            Необятната личност, безбрежният талант, монументалният колос на мисълта ни дава право в думите да не се боим, дори ако трябва и на класиката ще посегнем!

            Как би звучало само: „Дърво и камък се пукат от студ, а той дъвче ли, дъвче!”? Или „Животът прошумя и си отиде, а той…”.  Сещате се.

            Иска ми се обаче, не просто да предизвикам заслужени възхищения, а воден от правото на народа да познава своите духовни водачи, да се назнача за негов биограф и внимателно да ви преведа през млечния път на една галактика, огрявана от безименна светлина и вибрираща от пърхащи криле на  прозрачни музи.

            ТЯ, годината на раждане, е някъде между годините, както казваха едни пошли хумористи, но у нас, което и време да вземем – все глад и мизерия, така че няма да се впускаме в такива обстоятелства.

            И взе да расте рабът божи, като едно такова енергично, бъбриво дете. Колкото порастваше, толкова повече говореше и ръкомахаше. Цялото село се беше видяло в чудо от неговото безкрайно мрънкане.

            Когато поотръкна, успяваше да завладява вниманието на всички край себе си с лакърдиите, които измисляше ежедневно. Постепенно доби авторитет, хорската досада се превърна в гордост, но завистта не пропускаше да жилне този-онзи: „Как може от тези прости, тихи хорица, да се пръкне такова плямпало?”, а като ги дочуеше баща му, пийваше червено вино, скърцаше със зъби и гледаше накриво стопанката, която на младини беше прислужничка в училището… Ненапразно народът е казал: „На даскал вяра да нямаш!”…

            А животът си  вървеше и славата на приказливеца растеше с него. Той беше търсен от близо и далеч, не минаваше вечеринка или сбор, без да го качат на някоя маса и от там с часове да се дере, предизвиквайки смеха на мало и голямо.

            Но всичко си има и обратна страна. Всеки път, когато зяпваше, през него сякаш преминаваше свръхскоростен влак с безброй вагони, а той правеше безуспешни опити да се качи на някой от тях, сякаш цялата земя се изливаше през него, но в устата му не се запазваше и капчица от живителния сок и той загиваше от жажда.

Да, през устата му излизаха хиляди, не, милиони думи, ала той не успяваше да запомни нищо от тях. Колко пъти го караха да повтори едно или друго, а той тъпоумно се оглеждаше и бърчеше чело като бозаещо теле.

Проблемът се задълбочи още повече, когато отиде да учи в града и образованите люде му много пъти му казваха, че е много талантлив и че е създаден за да пише. Колко пъти подостреният молив раздираше тънката амбалажна хартия, която крадеше от училищната лавка, колко пъти имаше чувство, че от очите му вместо сълзи текат струйки кръв, докато веднъж в пристъп на отчаяние не започна да декламира сам на себе си едно весело стихче, за да се утеши поне малко и чудото стана – говореше и записва, говореше и записваше… За нула време изпълни с рими всички листи, които му бяха подръка.

В празник за него се превърна денят, когато един негов приятел му подари дъвка, загъната в парче издраскан лист от ученическа тетрадка.

Кехлибарените топченца, смесени с пчелен восък, изпълваха устата му с невероятни усещания, а ръката му сама започна да изписва думи, думи, думи…

            Вече нямаше нужда от приказки. Сякаш тракащите зъби, които неумолимо придаваха най-странни форми на разтягащото се вълшебство, отваряха невидима врата, от която словесното богатство се изсипваше направо в пръстите, а на него му оставаше само да остри молива и да подлага нови и нови листи.

            А какво му струваше да удържа стихията от мисли и чувства… А как започнаха да му се възхищават околните…

            Но за това – следващия път!

 

2. За какво живеем?

 

            Нощ! Светът въздиша по изгарящото слънце, един прозорец още свети, а през отворените му крила набират скорост хиляди куплети…

            Сигурно всеки от вас е минавал поне веднъж оттам и поне веднъж, незнайно защо, е отправял изпълнен с тъга взор към неподвижния силует зад ефирното перде.

            Той стои там всяка вечер. Пръстите му безшумно милват още по-безшумната компютърна клавиатура, дори сенките на кръжащите около крушката мухи, като някакви пощурели футболисти, се гонят безшумно по терена на мушамата.

            Мляс, мляс… Прас! Мляс, мляс… Прас! – Само френетичното дъвчене и трагичният край на розовите балончета показват, че това там е жив човек, а може би донасят и спомени за мирис на машинописна лента, тежки клавиши и скърцащ валяк.

            Тези дни, за добро поведение, зададоха на гения задачка – да напише нещо за живота от нещата… опа, извинете – нещата от живота имах в предвид. Той купи пакетче дъвки, запретна ръкави и… за пръв път от много време, някак си, тези същите неща не можаха да се получат. Но обещаният хонорар беше доста примамлив и просто нямаше как, нещата бяха ДЛЪЖНИ да се получат.

            Пробва и поезия, и проза… Опита каквото можеше и каквото не можеше, омеси жанрове-манрове, стилове-милове  – не става и не става… И тогава го осени гениалната идея (те, гениите, затова са гении, защото ги осеняват гениални идеи), да вземе и да поразкаже туйцък-онуйцък, да не е истинско творчество, а само така, текстче някакво да има. Така де, защо да си гърмим патроните за вестник, пък бил и той всекидневник. Ако притурим и това, че от много време насам по-важното беше не какво се пише, а кой го пише… Ще четат и пушек ще се вдига!

            И така… Помните албионския далавераджия, дето казваше, че въпросът е „Да бъдеш или да не бъдеш?”… „Все някакъв ще си, но по-важно е какъв да бъдеш!” – отговаряха разни дървени философи. Други пък си правеха душевни бъзикни с темата за Родината. Помните онази песничка, дето един смирен чичка с добродушен гласец ни питаше „ С чего начинается Родина?”, а друг, още по-благообразен ни отговаряше, че родината е там, където са заровени близките ни хора.

            Пфу! Залъгалки, за деца малки…

            Искаш ли да научиш истината за нещо – питай хората, които се борят със земята! Те и само те, от многолетния си допир с пръстта, притежаваха отговори на всичките човешки въпроси.

            Още от най-ранна възраст, когато заедно с другите босоноги деца рибарстваха до забрава в Осъма, геният беше запомнил от старите хора следната мъдрост „Най-важно е винаги да си обут и наяден!”.

            На тази мисъл той подчини отношенията си с хората, творчеството си, целия си живот!

            Ето, да вземем там разните тържествени дни – Първи, Трети, Девети, а в по-ново време и Десети… Какво бяха те – оглупели хора, които крещяха по улиците още по-глупави неща, изпълваха страници и екрани с празните си думи и лица, а на другия ден продължаваха безсмисления си живот, до… следващата „заветна” дата!

            Виж, за гения работите стояха по друг начин. Тези дати бяха като частици от божията плът, които, след досега с мантрата „Най-важно е винаги да си обут и наяден!”, се трансформираха във финикийски знаци.

            Няма значение кой и какво чества: Конгрес на БКП, Ден на Народната милиция, Вечната Българо-Сьветска дружба, Панихида за загиналите в трудовите лагери, Членството на България в НАТО, Рожден ден на Бойко Борисов… - „Най-важно е винаги да си обут и наяден!”.

            Пиши оди, химни… Хвали всеки, доказвай на всеки, че той е най-най… Гледай го в очите и повтаряй, че с него започва и свършва светът!

            При тъпите, прости и ограничени хора – струната на суетата е най-тънка и звънка!

Ако я дърпаш изкусно и нежно –  ще си обичан от всички!

Каквото и да става – няма да те забравят!

Винаги ще ти подхвърлят по нещо!

Винаги ще има за нови гащи, за хапка, пивка и... дъвка.

 

3. Verba Volant, scripta manet.

 

            Все по-рядко успявам да си ходя в Котел и ако при поредното прибиране се случи и верните ми дружки също да са там – задължително си устройваме частен банкет.

            Общо-взето всичко си е както трябва, забавата винаги е на ниво, но по време последния път на единия от групата му дойде архивеликата идея да включи телевизора, където течеше предаване по местния канал.

            Да, има и такова нещо, там един момък, по-голям от нас с една-две години, който се изживява за поредния Гарелов или Дачков, а интелектуалното му ниво е спряло развитието си някъде през началните отделения.

            Както и да е, този път в студиото гостуваше Той. Сетихте се, нали? Да, нашият познат гений с неуморимите челюсти. Под секрет ще обадя, че той е котленски зет и обладава едно такова душевно и житейско качество да е близък с всички управляващи. Това БСП, СДС, БЗНС, ДПС – за нищо ги няма. Когато едните са на власт, той плюе другите, и го прави талантливо, както подобава на гений, а когато палачинката се обърне, той естествено е на бойния си пост – уверено пълни листите с епитети и храчки. А пък те му се отплащат, доколкото могат – я хонорарче, я нова стихосбирчица…

            Та, думата ми беше, че нашият гений не е особено обичан в Котел. Да си го кажем направо – доста си го мразят. Даже някой зевзек беше му рекнал веднъж, че само на попа не е носил кадилницата…

            И предаването си върви, геният мляска, пука балончета в ефир и говори за демокрацията, за плурализма, за силите на новото общество да преодолява всички трудности под мъдрото ръководство на Господаря-Пожарникар…

            Дойде време и на зрителски обаждания. Звънна един – звънна друг, питат го за бъдещите му творчески планове, а бе – нагласена работа. И тогава се обади една, известна с острия си език съгражданка и го започна: - Ти ли, бе! Ти ли… Дето навремето те караха със самолет от София до Търговище, като снимаше партизанския филм! Дето правеше прослушвания на задната седалка на черната „Волга”! А, ами дето написа огромната ода за „Партията” във вестник „Котленски край”?!

            Естествено, аз като добро дете съм я чел тази ода и намерил повод да блесна, започнах да я рецитирам пред моите приятели… Няма да ви измъчвам, сещате се какво може да бъде: „Партията, майка наша, единствена, неповторима”… Радвам се аз, как му затвориха устата на дъвчещия демократ и борец за човешки права, когато той преспокойно, без да му мигне окото, изрече: - Аз никога в живота си не съм писал стихотворение за Партията!!!

            Лелеее, то бива, то може, ама… Цял слон за мезе?!? Всичко си има граници все пак.

            Отидох на другия ден в библиотеката, взех подвързаните течения на градския вестник и понеже помнех горе-долу в кой брой беше въпросното венцехваление, разлиствах и си представях каква забава ще се получи, как ще го улича в лъжа, как…

            Опа… Май отидох много напред, я чакай да се върна малко… Ха, ми то… Няма го... Зверя се, плюнча пръсти… По едно време видях издайнически следи от бръснарско ножче… Въпросният брой просто беше изчезнал.

            Случи се така, че ми се отвори път към Сливен и като се видях със свободно време, веднага се запътих към Регионалната библиотека, поисках връзките с „Котленски край” и там… Същото положение… Една тънка-тъничка резчица от бръснарско ножче и одата за Партията е потеглила към небитието.

            За да ми е чиста съвестта, проверих на още едно място… Да ви казвам ли? Положението беше съ-що-то. Мислех да отида и в Народната библиотека, ами ако и там го няма? Реших да не убивам всички красиви илюзии в себе си и спрях да търся.

            „Verba Volant, scripta manet.”. „Думите отлитат, написаното остава.”.

            Навремето един умен човек ми каза, че в книгата с латинските мъдри думи ще открия всичко за всяка ситуация. Явно древните философи никога не са били в България, иначе щяха много да се замислят, преди да отправят към света някое от своите послания. А и на кой нормален човек би му минало през ума, че някой може да падне до там, че да разкъсва телата на книжните светини, за да натъпче с тях бездънната паст на гузната си съвест.

            От друга страна, какво може да очакваме от тези съществителни, които и в най-голямата жега носят дълги ръкави, за да крият кървавите си лакти.

            Огледайте се! Всеки ден от синия екран и трепкащия монитор, от пъстрите газетни страници и лъскавите стихосбирки, те назидателно махат с показалец и по навик ни разясняват за доброто и злото, кое е красиво и кое грозно, а без да се усетим, безмилостно забиват зъби в нашите души и с удоволствие изсмукват цветовете на живота, както са правели винаги.

            Ще попитате: „Как да ги познаем, за да се предпазим от тях?”.

            Много лесно - по дъвката!

 

4. Разделяй и владей!

 

            Как ли все улучвам, може би късметът ми е такъв, но като си отида в моя край, все успявам да стана свидетел на нещо стойностно, непреходно и велико.

            Този път събитието беше представяне на една стихосбирка. Не съм поет и не мога да се изказвам по същество, а пък и авторът ми е приятел. Е, вярно, че навремето е завършил ТВУ (да не се бърка с „Техникум по вътрешна украса), но кой ли ти гледа такива неща в литературата.

            Основната публика бяха членовете на градския пенсионерски клуб и съставът за стари градски песни (Всъщност, тези две неща се препокриват напълно) – имаше китара, акордеон, пиано – хората явно се бяха настроили за веселба.

            Очертаваше се една, ако не друго, поне позитивна вечер и аз нямаше и да помисля да ви занимавам нея, ако по едно време в читалищния салон не се появи Човекът с дъвката.

            Той беше придружен от едно плешиво фъфлещо старче, ала когато поетичната среща беше открита официално – до масата с наредените книги застанаха поетът и дядката, а дъвчещият гений седна на първия ред.

            Сега, ако ме питате… Този, възрастният човечец, имаше говорен дефект и влагаше толкова младежки плам в изказа, че не разбрах нищо. Ни-щич-ко!  Казаха, после, че имал свое предаване по някаква кабеларка, каквото и да значи това. Авторът прочете няколко произведения, хората ръкопляскаха… Класика!

            Не така стояха нещата с нашия любимец. Аз си мислех, че като е свикнал да стои все в някакви високи президиуми и там, с гръб към народа, ще му е зле, но тази вечер той беше луднал, беше в стихията си, а аз гледах от задния ред постоянно мърдащите му уши и по едно време даже ми се стори, че в устата му има две или повече дъвки.

            А той бе неуморим, неукротим и озарен от светлината на таланта си, като един литературен гръмовержец безмилостно хвърляше късове жива светлина от недостижимия Олимп на творческите си постижения.

            Той анализираше поетичните творби, хвалеше, сравняваше с Пушкин, прецапа набързо Яворов и Дебелянов, стигна и до… Хайтов. Направи пауза, колкото да премести дъвката в другата буза, повтори всичко в обратен ред и накрая провъзгласи автора за „Поет на града за всички времена”.

            После разбрах, че нашият дъвколюбец е редактор на въпросната стихосбирка, за което е получил и съответните парички.

            Мина време и аз пак се прибрах в Котел и пак получих покана за представяне на  стихосбирка. Така стоят нещата, в моят роден град може да няма нищо друго, но поети – дал Бог. Авторът на новата книга е също мой приятел, но особеното в случая е това, че освен дългогодишните му поетични търсения, той изпитва и една такава, зашеметяваща органична омраза към поета, за когото ви разказах по-горе.

            Ситуацията беше идентична – пенсионери, музикални инструменти, бонбони, цветя и… На първия ред отчетливо мърдаха челюстите на единствения и неповторим Гений.

            Сигурно се сещате какво се случи после? Пушкин, Яворов, Дебелянов, и кой беше още? А, да – Хайтов, който е „върхът на върховете”, а вечерта завърши с обявяване на автора за „Патриотичен поет за всички времена”.

            Дали ще познаете кой беше редакторът и на тази стихосбирка?

            Скоро се разхождах из котленския парк „Изворите” и срещнах единия от моите поетични приятели, който с блеснал поглед започна да ми разказва как дъвчещият Гений му се обадил в три през нощта и му казал: - Поете! Не, аз направо ти забранявам! Разбираш ли, забранявам ти да четеш глупостите на оня! – Под „Оня” естествено трябва се разбира другия градски стихоплетец.

            Няма да крия, че ме досмеша много, не знам какво ми струваше да сдържа, а после цяла вечер съчинявах оди за борбата на Гения с некадърните стихове.

            Смехът ми стихна още на другия ден, когато (този път на площада) се здрависах с обекта на височайшата критика. Поговорихме за това-онова, той ме хвана подръка и поверително ми разказа… същата история, за среднощното обаждане, само че този път местата на поетите бяха разменени…

            Колко ли пъти съм се надсмивал над тези мои приятели, които с еднаква страст се преследваха и редяха думите по белия лист, и винаги съм се чудил откъде в тези остарели и облъскани от живота хора се налива толкова злоба и жар.

            А не стоят ли нещата по същия начин и с всички останали? Не сме ли всички ние заложници на тези, които ежедневно впиват отровното си жило в онемелите ни сърца и изсмукват всички топли цветове, тези, които хладнокръвно събарят и рушат всички мостове помежду ни и оковават нашите блуждаещи души в безкрайната спирала на онова, посипващо очите с черен прах, болезнено  търсене на самите нас.

            Иде ми да изкрещя: Спрете, защо правите това?

            Как защо, ще премляска насреща ми някой от тях: За някое постче, хонорарче, или… пакетче дъвка!           

 

5. Творци и проблеми

 

            Пиша си тук разни неща на общо и не чак толкова общо основание, разказвам паметни случки от неповторимото житие-битие на гения, без когото никой не може, а хората четат, цъкат с езичец и в тях се заформя такава една картинка – нашият познайник е свръхсъщество непогрешимо, несломимо, обладаващо неизчерпаема енергия и винаги точна идейност.

            Нещата, уви, не стоят точно така. Естеството на моята работа ми налага доста често да общувам с библиотекари и преди има-няма две седмици, съвсем случайно станах свидетел на една среща. Ще кажете, какво толкова особено може да има, видели се двама души, поговорили си… И аз нямаше да наостря очи и уши, ако в разговора освен директора на библиотеката не участваше и… Човекът с дъвката.

            Ситуацията общо взето беше следната: Геният имал някакъв юбилей и му организирали творческа вечер в библиотеката, но освен него и няколкото ангажирани със срещата служители, присъствали само пет (5) читатели. Общо-взето възмущението на Автора неземен, придружено от преживни звуци,  се изливаше на талази върху нещастната директорска глава:

            - Аз… Нямам думи… Как може… Такава слаба организация! Аз скоро бях в Софийския затвор и беше пълно с хора, значи там ме ценят, искат да ме слушат, моите стихове им харесват, а тук… Уж сте духовна столица, уж това било – онова било… А?! Миналата седмица пак сте имали среща, там с оня дъртак, дето с единия крак рие в земята, а читалнята била препълнена… Да, пълна с ученици, студенти, като по учебник… Значи за другите може, а за мен не може?!

            Поседях, послушах и в устата ми се надигна горчилка.  Така ми  стана тъжно, ей така, от чисто човешко състрадание, но когато на второ четене си припомних всичките му подвизи и неща, които е причинил на хората край него и някак си ме обзе нездраво злорадство.

Дали това не е логичният и справедлив завършек на един графоман? Или той като феникс ще се възроди от пепелта на абсолютното читателско пренебрежение и с обновени сили и магарешки инат ще стане още по-продуктивен?

Ех, шегуваше се навремето един мой приятел с графоманите и даже ги беше разделил на две основни групи – пасивни и активни. Аналогията с онези златнопери цветя на природата е напълно умишлена, а всъщност не е ли графоманията един душевен хомосексуализъм…

Творците от първия вид (пасивните) стоят пред мониторчето, тракат си срамежливо с клавиатурката, а после кътат написаното през девет папки в десета. Те показват текстовете си само на най-близките хора или по-рядко може да ги срещнем в някой литературен сайт, но и там се спотайват, не коментират никого, следователно и тях не ги коментират, но за тях важното е просто да пишат.

Виж, тези – активните, те са Напаст божия. Те постоянно пишат, водят литературни полемики на високо равнище, критикуват, дават съвети. Ако влезем в някой литературен сайт и погледнем дневните коментари – девет от десет са техни, а форумите… те са тяхната стихия. Не дай боже да отговориш, а пък ако влезеш в спор… Така наречените „Тролове” биха се червили като мома на седянка.

Те са шумни, нахални (за това някой ги наричат „пробивни”), могат с месеци да обсаждат някоя издателска, редакторска или спонсорска крепост и винаги успяват да намерят скритата вратичка, да уцелят слабото място, да се промъкнат, да пробутат…   Минаваш покрай някоя печатница и чуваш как шумът от машините се заглушава от мляскане и пукане на балончета.

Те са пред шефските кабинети в училищата, библиотеките, университетите… Може да ги срещнеш на най-неочаквани места и трябва да знаеш, че каквото и да става, където и да се намираш – винаги ще получиш покана за среща, промоция, литературно четене. Докато се чудиш как да предпазиш лицето си от обилното слюноотделяне, неусетно ръцете ти ще се изпълват с разноцветни книжки, топли-топли, направо от издателството.

Те знаят всичко за всеки, могат безспирно да говорят на всякакви общочовешки теми, да разясняват, да заклеймяват (любимият им израз е „да бичувам”), ако срещите им се провеждат в пълни зали – значи хората ги обичат, ако няма грам читател – значи организацията е слаба. Може ли нормален човек да си представи, че някой няма да остави всичко за едно докосване до Гения… Освен слабата организация, за отсъствието на хора понякога са виновни и тъмните сили, които с всички сили пречат на светлината да огрее човешките сърца.

Дали човек се ражда, за да пише или постепенно се превръща в такъв? Ако нещата са решени преди появата на белия свят, значи възможностите за борба с това социално явление са много, много малки, да не кажем, че изобщо ги няма. Виж, ако графоманотрансформацията е дълъг и тежък процес – тогава май има светлинка в тунела.

Много е лесно – преди да направиш каквото и да е, първо обмисляй, разглеждай живота на околните, разбери кое ги прави щастливи, кое нещастни, съветвай се със съвестта си (за целта трябва да я имаш)… Просто бъди човек!

Иначе, няма да мине време и ще усетиш как ръцете сами развиват цветното пакетче, плодов вкус ще избухне в устата и ще се разнесе блажено из цялото тяло, а после, както е казал поетът „ще остане само оня звук, наподобяващ звънтежа на енергични челюсти”…

Границата е много, много тънка.

И необратима…

 

6. Аз съм и пътят… И истината… И…

 

            Веднага някой ще ми  кресне да не богохулствам. Искрено съжалявам, но от известно време си троша мозъка и не успявам да намеря заглавие, което най-добре да отговаря и на случката, и на героя.

            Но да не забиваме в технически подробности. Работата е там, че един мой приятел се занимава от известно време с писателстване. Ходи напред-назад, муши се тук и там и понякога дори му публикуват нещо. Въпросът е, че той участва в местен писателски клуб, който носи името на един от българските литературни класици.  Дотук добре: събират си се хората там, пишат си, представят си един на друг нещата, радват си се, спорят… С две думи - обичайната картинка.

            Но не щеш ли, председателят на клуба се споминал и се наложило да търсят нов човек за този високо отговорен пост. Говорили с един – той отказал, говорили с втори – и той също не пожелал да свърже съдбата си с градските творци. Не знам какво и как е ставало още, но накрая, по незнайните житейски пътеки, за председател избрали… Човекът с дъвката.

            И оттук започва нашата истинска история. Първата работа на гения неземен била да разгледа цялата документация, за да види има ли клубът някакво движимо или недвижимо имущество, а после направил строга списъчна проверка на личния състав. Така де, дори и при хората на перото и думите трябва да има ред, да се знае кое и как…

            След като се ориентирал в обстановката, отворил ново пакетче дъвки без захар и под тържествените звуци на неуморното си чене организирал своеобразно прослушване на всичките си подопечни. Накарал всеки да прочете някои от най-новите си текстове и с присъщото си самочувствие и арогантност… ги направил на пух и прах. Абе, меко казано им обявил, че не стават за нищо и само си хабят времето, а после отворил последната си стихосбирка, скромно се покашлял и зачел собствените си шедьоври с голяма доза артистизъм. Гледайте, значи, как се правят нещата от висотата на истинската поезия.

            След началното стъписване нашите окаяници първо решили да поговорят с него, да му разкажат, че те не претендират за кой знае какви умения и знания, а просто им е приятно да си имат своето място, където да срещат себеподобни, да си говорят за литература, да се опитват да я правят. Да, ама не… Геният отвърнал с голяма статия в областния седмичник, където избълвал още по-големи обиди и направо предложил, щом не искат да се поучат от него, от великия – просто клубът да се разпусне и да си намерят друго занимание, където поне от  малко ще са полезни на обществото. Градските писатели отговориха подобаващо, намесиха се и граждани, после геният отговори и на тях. Абе, тя стана една…

            Гледах и аз тази престрелка, коментирахме я с колеги, с близки и очаквахме с интерес да видим какъв ще е краят. Кой ще надделее – Величавият  творец или „нещастните безхаберни драскачи”… 

            Всичко завърши много просто: Творецът се обиди смъртно и се закле, че до живот няма да стъпи в „тази глуха провинция”, а един преподавател от университета бе избран за председател на писателския клуб.

            Нямах особено желание да разказвам за тази олелия, но съвсем скоро научих, че нашият любим дъвкател е бил избран за ръководител на някакъв литературен кръжец в друг български град, само че… получавал за това интересен хонорар и се скъсвал да хвали  талантливите хора, с които го била срещнала съдбата.

            Не знам дали има пишещ човек, който някога и някъде да не се е срещал, май по-правилно е да кажа да не се е сблъсквал със самородния и непреходен гений. Дали на творческа вечер или литературна среща, а може би някъде из необятния интернет… Те са навсякъде край нас – дъвчат, пукат балончета и така, между другото са способни да съсипят с думи всеки, който не прави нещата както трябва. Те могат да те сринат до земята, да те убият с цветисти епитети, защото не си талантлив, не познаваш правилата на занаята…

            А как да разберем кое е правилно, кое е идеално…  Много просто – вземете поредната книжка на гения, разгърнете я… Научете се най-после…

            Научете се да презирате хората, които ви гледат в очите, единствено и  само за да зърнат там собственото си отражение!

 

7. Първа награда

 

            Радваше се той, много се радваше… Ама извънредно много, когато в минути на отмора отправяше поглед към отминалите дни. На своята биография се радваше повече, отколкото на дъвките дори. И как няма, даже думата радост не може да изкаже всички състояния, които галопираха във величавата му душа. Като си помислиш наистина, може ли един-единствен човек, а пък да притежава всички възможни литературни и държавни награди, да членува във всички възможни творчески съюзи? Може ли? Само дето „Нобелката” нещо  му бяга засега, но… Де е време – пред нас е!

            Градусите на огромната, неописуема радост се покачваха още, минаваха и най-големите предели, понеже тези негови отличия не бяха изкуствени или кухи, а най-реални и дадени за големите му заслуги пред човечеството. Най-голямото доказателство беше това, че постоянно го търсеха за участие във всякакви редколегии, конкурси и медийни проекти от литературно естество.

            И този път стана така: Дъвчеше си той с най-голямо умствено съсредоточение и мускулно напрежение, преглеждаше поредната писателска многотиражка, когато мобилният телефон напомни за себе си, изпълвайки стаята със звуците на любимата класическа симфония.

            Едно търсещо своето място под слънцето малко издателство беше обявило конкурс за „най-добър кратък разказ”, една банка беше дала две-три хиляди лева за награден фонд и какво по-естествено от това да поканят нашия джвакащ гений за председател на Преуважаемото и Прелюбезно жури…

            Обявената крайна дата за изпращане на творбите мина отдавна, всички бяха строени и преброени и оставаше само Великите членове на още по-великата оценяваща комисия да произнесат своята заветна присъда.

А междувременно Геният не стоеше със скръстени ръце. Времето го притискаше и той се страхуваше да не забрави, да не пропусне нещо. Ежедневно разговаряше със стотици отговорни хора, изкачи и слезе безброй учрежденски стъпала, усмихваше се, кланяше се, въртеше очи. И дъвчеше…

Важно е да не се забрави нещо, да не се пропусне нещо…  Ето – дъщерята на един важен депутат пописва това-онова. Далече е от върха момичето, но кой се е родил идеален. Такива хора трябва да се поощряват, да им се дава път… И внучката на виден столичен професор също е заявила не лошо текстче, да видим, може да излезе нещо… А, ето я и интимната дружка на страшен подземен бос, която беше и манекенка и певица, но сега решила да става писател. Няма лошо – помагаме! А от този камък колко зайци могат да изскочат…

Да журираш писателски конкурс е нещо трудно, сложно, важното е да не се забрави нещо, да не се пропусне нещо…

Летейки с пълна сила по пистата на словесното творчество, нашият Гений се срещна с всички и не пропусна нищо. Успя да уреди няколко отлични оценки на близка студентка, една заменка на апетитен черноморски имот, няколко финансирания на бъдещи собствени книги и филми…

Конкурсът мина и отмина. Имаше радост, имаше тъга, имаше усмивки и сълзи. Както навсякъде в живота. Първа награда естествено грабна най-прочувственият, най-талантливият, най-истинският разказ, който не беше просто разказ, а шедьовър, както, между две примлясквания, каза в елейното си слово Уважаемият председател на още по-уважаемата оценяваща комисия.

След известно време Геният получи покана да оглави нов конкурс. Излишно е да споменавам, че всичко пак беше на висота, че през тези дни цялата му душа просто звънтеше от вселенска енергия и плам.

Когато всичко приключи, Геният се прибра, седна на люлеещия стол пред искрящата камина и… изведнъж се затресе от неспирен лудешки смях.

Как няма да се хилиш, моля ти се, като минаха толкова проведени литературни надпревари и съревнования, като връчи толкова статуетки и пълни пликове, и след като толкова се стара да не пропусне нещо, да не забрави нещо…

Накрая се оказа, че досега той не беше прочел нито едно произведение.

Може би следващия път…

 

8. Автомобили

 

            Сигурно ще се зачудите каква е, аджеба, връзката между нашия величав, единствен, неповторим и безспирно мляскащ приятел и силно бръмчащите, изхвърлящи вредни газове, продукти на инженерната мисъл. И ако има такава, защо пък ви занимавам с нея? Какво чак толкова може да е станало: край всеки човек винаги има по една кола...

            Няма как да пропуснем това. Нали не сте забравили, че край Великия всичко е велико! И аз като съвестен и амбициозен биограф няма как да пропусна отношенията на дъвковия терминатор и пътните превозни средства.

            Първата запазена в натовареното ми съзнание случка, отразяваща най-пълно желанието на Гения да стане пълноправен член на бензиновото братство, узнах от моя инструктор, когато, някъде преди известен брой години карах шофьорския си курс. Така се случило, че няколко месеца преди мен, на същото място, в кормилни умения се упражнявал и недостижимият Творец. Инструкторът с насмешка ми разказва как подобният на Карлсон курсист, в разцвета на понапредналата си възраст, с изпотено челце и напрегнати длани изпълнявал усърдно всички упражнения на полигона

 - Ама дъвче, дъвче... Имах чувството, че ще ми изяде ухото. – подхилва се и добавя. – Като включи на задна... Гааааз, гаааз и събори всички жалони на змейката... А отсреща едни ученички му се хилят, хилят... Ще припаднат от смях...

            - И к`во? Взе ли книжка?

            - Е, взе... Няма как, нали е писател...

            Бях малък тогава и ми стана доста странно как ще позволят на някакъв човек да вършее по улиците, без изобщо да може да управлява автомобил, но съвсем скоро научих още една случка от близкото минало, там преди Десети ноември, дето сега някой изобщо са си го заличили от биографиите.

            Много се крадяло тогава и властите предприемали различни мерки да предотвратяват разхищението на социалистическата собственост. Например, когато компетентните органи направели проверка със специални средства в резервоара на някой автомобил и по цвета на бензина се познавало дали е частен или държавен. Случило се така, при рутинна операция да се окаже, че геният на балончетата се движи с народен бензин. Започнало следствие, работата почти отишла до съд и тогава доброжелатели му дали безценен съвет: „Ще кажеш, че жена ги е имала среща с любовника си и той е заредил горивото, а после нея като я питат... Я камилата, я камиларя...”. Така и станало, съпругата стоически прикрила името на „любовника” и работата се разминала с беседа за комунистическия морал... А нашият любимец отървал няколко годинки затвор.    С недоумение попитах защо са го спасили и... - „Няма как, нали е писател...”

            Още веднъж получих този отговор и то съвсем наскоро. Бях си през лятната почивка в къщи и една сутрин градчето осъмна като разръчкан кошер. Оказа се, че някъде по малките часове единственият и неповторим творец, в доста нетрезво състояние, изгубил контрол над машината, минал пред целия площад и се забил в един паметник...

            Мисля, че се досещате какво стана после. Оказа се, че още вечерта е подадена жалба в полицията, че автомобилът е откраднат, беше образувано производство срещу неизвестен извършител, а Гения го откараха на потайно място да си лекува раните.

            Нали е писател...

            Мисля, че някъде в предишните колонки казах, че по нашия край дъвкателя откровено си го мразят. Нали той навремето пишеше партийни оди и панегерици, бичуваше „партийния враг”, а след като „дойде свободата”, набързо си смени цвета и стана по-голям демократ от всички инакомислещи и репресирани.

            Когато се разбра, че нашият приятел пак ще „отърве бесилото”, един стар дисидент и политически затворник се изстъпи на центъра и извика към кметския прозорец: „Писател бил... Писател... Като е писател – оставете го да убие някой човек!”...

            Останалото е мълчание... и мляскане.

 

9. Старата песен на нов глас

 

Нещата в живота не са толкова сложни, както ги изкарват някои, но не са и никак прости. Особено в определени моменти, когато се налага буквално да ровиш земята със зъби и нокти, само и само за да живееш. Уж знаеш как се прави това и онова, уж си наясно с механизмите, но... току-виж отнейде се пръкнал еди-кой си и получил това, за което си положил толкова усилия.

            Съвсем скоро се случи някак си така, че от поредната скандална телевизионна продукция поръчаха на нашия добре познат Гений, ако има възможност и желание да напише текст за няколко песни. Ще се учудите защо са нужни такива условности, но преди да почне ефимерното реалити, бяха направени сътоветните кастинги за композитори, текстописци и тем подобни участници в творческия процес на предаването и логично би било те да вършат работата, за която са наети... Въпросът е, откъде и защо, по дяволите, на сцената се пръкна безспирният дъвкател?

            Причината се оказа доста прозаична – съвсем естествено, както и в цялото ни общество, в телевизията настъпи финансова криза. Е да, по принцип постъпваха интересни суми от несекващите реклами, есемеси и мърчъндайзинг, но те някак си не успяваха да покрият дори наличните нужди на екипа. Просто да се изуми човек защо тогава изобщо се занимават, като са едва ли не на загуба... Впрочем, същото май става и в държавата, но това е друга приказка.

И така, закъсаха продуцентите и това веднага се отрази и на целия „персонал”:

- „Няма пари! Няма пари! Няма пари!” – ето най-повтаряният рефрен из коридорите на помръкналата медия.

            И всички виждат, че „няма пари”, но шефовете пак разхождат силиконени миски в лъскавите си лимузини, носят италиански костюми, пафкат кубински пури... и май парите не стигат само за черноработниците... За тези, които всъщност вършат истинската работа.

            И тогава всички вкупом решиха да направят стачка (и това май ни е до болка познато) докато не им изплатят всичко, което са изработили. Да видим дали ще им стиска на тези нагли милионерчета да провалят цялото предаване. Нали тогава и те ще останат на сухо?

            Направо чудо на чудесата: Едните викат „Дайте си ни парите”, другите отговарят „Пари няма”... А зрителите тръпнат покрай кожните проблеми, любовните трепети и гениталиите на поредната новоизлюпена „звезда”. Както се казваше навремето: „Положението се нататарчи!”.

            В този кризисен момент нечий ум бе раздран от светкавицата на спасителната идея. Я виж колко пенсионирани български творци мизерстват, как едвам свързват двата края, я да ги поканим, да им подхвърлим някоя трошичка, а те все ще изстискат нещо от мухлясалите си мозъци.

            Речено-сторено! Даже нещата станаха още по-добре, защото известните имена вдигнаха рейтинга на предаването, оттам мобилните оператори вдигнаха цените, спонсорите също поразвързаха кесиите...

            В тази група на заслужилите, единствените и недостижими бе и нашият мляскащ приятел. Разпечата ново пакетче дъвки, запретна ръкави и мониторът се изпълни с хиляди слова, кое от кое по-идеални и звънки...

            Ще кажете, ама тези хора нямат ли морал?  Кой им дава право да подливат вода на пищешите братя?  В края на краищата това изкуство ли е, или зверилник?

            Изкуство е и още как. Какво, ако не талант, се изисква, че толкова години да градиш име върху костите на хилядите невинно изгнили по трудовите лагери, да покрепяш със стихове смазването на „Пражката пролет”, да заклеймяваш Солженицин, какво освен изкуство е от устата ти да излиза огън в прослава на Партията, която е „права, когато съгреши дори”. 

            Няма как, след толкова години литературно безчинстване, да не си се сдобил с желязно гърло, стъклени очи и мраморно сърце. Дето се казва, даже изобщо няма да ги забележиш тези момченца и момиченца, дето просят някакви стотинки и скимтят за честна игра и т.н. детски залъгалки.

Такива весели мисли много пъти палуваха в мисловния орган на величайшия Гений, но като сериозен човек той само ще махне с ръка, ще седне пред компютъра и ще лапне поредната дъвчица.

За радост на всички нас! И на банковата си сметка...

 

10. „Когато владиката пее, поповете мълчат”

 

            Всеизвестно е, че любителят на дъвки и балончета отдавна е признат за гений и класик. Естествено в нашите трудни времена не може да си изкарваш хляба от думотворение, но все пак са останали някакви възможности и как пък точно най-обиграните и арогантни хорица няма да се възползват от това.

            Помните, надявам се, как скоро в една колонка разказвах за митарствата на непреходния Гений, който беше впрегнал целия си житейски комбинаторен опит в създаване на връзки и реализиране на ползички покрай едно конкурсче за кратък разказ. Помните и крайния резултат от конкурса... А най-веселото остана за накрая, когато се оказа, че неуморният дъвкател дава оценки, връчва награди и произнася слова без изобщо да затормозява светлейшите си сетива с океана от словоблудства.

            Като съвестен биограф на големия Творец, аз си поставих за цел всеки път да ви запознавам с нови и нови моменти от неговият изпълнен с велики дела живот, но този път ще си позволя пак да ви разкажа за това как той председателства поредната конкурсна комисия и какви бяха резултатите от това отговорно начинание.

            Общо взето, този път конкурсът беше на високо ниво и на церемонията по награждаване се беше събрало цялото пишещо братство, а също министри, депутати, търговци... Даже президентът беше отделил време от напрегната си програма, само и само да се отърка в най-литературното соаре на годината.

            Въпреки официалната обстановка и тържествеността на момента, въпреки многобройните фотоапарати, камери и диктофони, въпреки черния фрак и папионка, нашият герой не беше забравил неизменната дъвка и месестите му устни се движеха в такт с някаква чувана само от него мелодия, докато шумолеше с изписаните листи на прочуствената си реч.

            Лека-полека мероприятието се превръщаше в събитие: имаше и поздравителен концерт, и скечове от известни актьори, и много румени бузи и треперещи гласове.

            Най-после дойде и кулминацията на вечерта, т.е. представянето на победителите и поднасянето на така очакваните награди. Със сигурност нямаше човек в залата, който да не тръпне от вълнение. Едни се надяваха на „заслужена” оценка на творчеството, други очакваха отплата за оказани финансови или други услуги, а трети си се вълнуваха просто така – за да не остават по-назад от културния и политически елит на нацията.

            Председателят на конкурсната комисия обяви: „Връчват се две трети награди!”... Залата избухна в аплодисменти и скандиране имената на щастливците...

            Комисята реши и вторите награди да са две...  Сигурно и „Оскар”-ската церемония би се засрамила от такива овации... Без малко да падне таванът.

            Настана време да се узнае при кого отива най-главният приз. Геният на всички времена и гении стана, огледа победоносно всички, премлясна два пъти и съобщи... своето име.

            Настана тишина, не с нож, а с моторна резачка да я режеш... Само едни ококорени очи се готвеха да изпаднат на пода и да смутят безмълвието, обзело всички души.

            Странното онемяване се прехвърли и по страниците на вестниците, и на телевизионните екрани... Е, чат-пат из Интернет се появиха една-две реплики, но никой не им обърна внимание.

            Отначало си помислих, че това, което се случи, просто не е интересно на никого и затова не се издума нито дума и не се написа нито един ред. Оказа се, че се лъжа жестоко, просто всички са чакали пръв по темата да се изкаже френетичният дъвкател.

            И той го направи, на трета страница в подопечния вестник на един от писателските съюзи. Интервюто беше пространно и в него ставаше дума за писането, за четенето, за преди, за сега, за...  И някак си така, между другото, беше зададен и въпросът за прословутата награда, на който Геният отговаряше лаконично и май с досада: „Трябваше да изберем най-добрия!”...

            На някого може това да се стори доста нескромно и да помисли, че този човек тотално се е побъркал... Не знам... Факт е, обаче, че там, на неговата библиотечка, а може би дори на специална витрина, стои наредена въпросната статуетка, а във вътрешния джоб на сакото весело шумоли плик с четирицифрена сума.

            А както сме казвали толкова пъти – в своя живот Геният е получил много награди!

И дъвки...

 

 

11. Първа среща

 

            Сега да не си помисли някой, че ще ви занимавам с моите първи любовни трептения и досегания спрямо дамския пол... Нищо подобно. Просто днес преглеждах всичко написано досега за Него и унесен в милите спомени за френетично дъвчещото божествено творение, изведнъж видях, че досега не съм разказал нищо за онази паметна в живота ми минутка, когато пред очите ми застана той, когато името ми придоби някак си съвсем друг смисъл, след като бе произнесено от устата, избълвала толкова гениални слова...

            Нещата всъщност си бяха доста семпли, както най-често се случва в живота. Напоследък се занимавам основно с описанието на творческите и жизнени (про) стъпки на мляскащия Гений, но се случваше преди време да експериментирам, като обличам мисловните си отклонения в най-различни форми.

            Незнайно как (наистина не знам как, понеже бе публикувано в Интернет, а доколкото знам Геният е скаран със съвременните технологии) едно такова мое писанийце, по някаква поредна житейска случайност, попаднало в неземния взор на Единствения. Първо го погледнал отгоре-отгоре, после се зачел, уж за малко и докато се усети... го излапал на един дъх. Накратко – останал запленен от темата, литературността, стила... И оттук започнаха мъките, предшестващи личната ни среща.

            Ще кажете – Тоя пък какво се прави на ощипана мома, хората ще си изкарат очите за една-единствена усмивка, не, даже за един поглед, макар и с лявото оченце на страстния Дъвкател, а той... Какви проблеми може да има някой, чиито работи не просто са  видени, а наистина са прочетени... Че и харесани от Него...

            Може и да сте прави... Честно казано, отначало и аз се почувствах поласкан, един вид – Най-сетне се намери някой, дето да разбира от истинска литература (моята литература, естествено)... Ето така се почва, нали – този ще прочете, другият също, и т.н. Докато се усетиш – си се наредил в пантеона на безсмъртните буквени деятели...

            От тези розови бленувания ме изтръгна новинката, че унищожителят на всички дъвки се е заел с нелеката задача да публикува моята прескромна статийка в замиращия вестник на съвсем умрелия писателски съюз. А така... Представяте ли си, аз, дето се опитвам с всичко, което мисля, говоря и пиша, да бъда едно отрицание на всякакви такива остатъци от онова близко минало, които като метастази не позволяват да поникне нищо свежо и красиво... и накрая да се видя цопнат на нянка, нейде из мухлясалите им чаршафи...

            Сами разбирате и какъв беше тонът и атмосферата на нашата първа, а може би и (дай боже) последна среща.

            То бяха иронии, стискане на  зъби и много думи, думички, думици...  Не разбирам как някой може изобщо да си помисли да ме публикува, без да има моето съгласие, без да ме е попитал или поне да ми каже, ей така, от кумова срама... Как ще публикуваш нещо на някой, без да си му виждал очите дори...

            Отсреща, между няколко примлясквания и балончета, Гения ми фъфлеше за отговорността на писателя пред човечеството, че щом веднъж напишеш нещо и то вече поема по своя път, не принадлежи на теб, че трябва да носиш на ръце всеки свой читател, че... че... че...

            Добре де, ясно, че няма смисъл да говорим за етика, за колегиалност, но все пак има такова нещо като авторски права? Там закони, едно-друго...

            Общо взето се случи поредният разговор между глухи. Как се казваше навремето: „Срещнаха се и не се разбраха...”.

            Мда, а може би затова и някак си подсъзнателно избягвах да разкажа за тази среща.

         &n




Гласувай:
4
0



1. kobata - Краят не се е побрал...
04.12.2010 13:58
Дали ще предпочетеш стръмния, осеян с кратери баир, към създаване на собственото си лице и отстояване на принципи, или ще седнеш върху намазаната с олио пързалка на „задължителните и правилни” издания, в които трябва да публикуваш, „единствените и най-престижни” конкурси, където ще получиш дежурните усмивки и награди и лека-полека ще е превърнеш в трътлест бройлер, който се угоява от изстраданото тяло на голямата литература...
цитирай
2. sparotok - най-важното
05.12.2010 23:20
Добре, че си публикувал и края, това е всъщност есенцията на цялата ти работа.
Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kobata
Категория: Изкуство
Прочетен: 904530
Постинги: 301
Коментари: 1575
Гласове: 18327
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930