Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.02.2012 08:52 - Малка част от съвместния творчески експеримент с Ина Крейн
Автор: kobata Категория: Изкуство   
Прочетен: 1576 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 04.02.2012 09:43


 Събудих се сякаш ме бяха поливали с големия маркуч на пожарната. Завивката, възглавницата, чаршафът, всичко беше като росна поляна. Опитвах се да се измъкна от цялата мокротия, а пред очите ми се мержелееха грижливо наредените лъскави банкноти.
            Мина доста време от катастрофата, но все така продължаваха тези усилни, безсмислени сънища, този хаотичен калейдоскоп от хора, мизерия и пороци, от които се събуждах като парцал и после по цял ден се мъчех да наподобявам човешко същество. И независимо под какъв предлог, в края на кошмарите задължително изникваха тези двеста лева – шумолящи, неопутребявани, дирекшън от печатницата.
            Пък и да беше само това, да стиснеш зъби, ама и на работа само простотии, а пък за любовния фронт да не говорим... Там беше... Както казваше дядо ми - “Ти ли ме бутна или сам паднах?”, бе направо – мам си джейс...
            И тогава се сетих за Стефчо или както го наричах Бай Стефанаки, верен другар, почти на моите години, но беше от този тип хора, дето разбират от всичко, дето знаят всичко...
            Там, ако ще купуваш кола – веднага ще ти каже в коя автокъща правят шмекерии, къде може да става качествен пазарлък, после кой ще даде на тънко ремък и масло, кой ще ги смени... И в данъчното и КАТ ще намери връзки... Потрябват ли ти телефон или компютър, изобщо където да го бутнеш и няма празно, стриктно спазва вечния пионерски девиз – “Винаги готов!”.  И все се оплаква – тесен ми е светът, не мога да се разгърна, но откакто се появи Чичко Интернет, изведнъж спря да мърмори, и само очичките му присветват дяволито, като го попиташ нещо.
            И сега както се бях нахакал в такъв желязобетонен тупик, не се и съмнявах, че само той можеше да помогне, порових в телефона, набрах и той вдигна, още преди да се чуе сигнала:
            - Как си, Лек? – от детските години си бяхме съставили богат репертоар от звучни обръщания.
            - Бе, Кух, какво да ти думам... Не са ми много квалитетни работите...
            Двамата бяхме в група с безплатни минути и затова му разказах надълго и нашироко за всичките си душевни трепети, среднощни видения и житейски несгоди.
            Той не ме прекъсваше, и само тежкото му синузитно дишане, показваше, че слуша внимателно, а когато аз приключих, той посумтя още малко и изтърси:
            - Ти си само за ходжата... Той само ще те оправи!
            - ?!
            -  Знам един ходжа, всичко знае! И да ти гледа, и муска да ти прави... Изпитана работа! Сигинка всичко ще ти обясня...
            И така, бях инструктиран най-цветисто, оставаше само да се реша, ама то какво да го мисля – при всички случаи нямаше какво да губя, а току-виж пък взема да получа просветление, да намеря покой... Знае ли човек, от кой храст ще изскочи заекът...
            След като знаех, че ходжата приема само в сряда, събота и неделя, аз направих стройна организация на времето и в началото на един февруарски уикенд, потеглих към неизвестното.
            Гумите на колата свистяха по разкашкания сняг, а аз следвах стриктно указанията – ето голямата ферма, след нея полуразрушеният паметник, после оградено с тополи шосе, сега завивам наляво, минавам мъглата и вече съм в селото.                   Спрях до една забрадена жена, снех стъклото, а тя без да ме погледне ми посочи една голяма, ярко боядисана къща, пред която имаше спрени няколко коли.            И се започна едно чакане. Денят отдавна се бореше със тъмносивите облаци, разкаляният път (добре, че дойдох рано) се беше превърнал в пренаселен паркинг, а хората продължаваха да прииждат и прииждат, направо като съвременен вариант на Моканина и бялата лястовица. Айде вече да влизам, че ми писна.
            Главата ми бръмчеше от мисли, наблюдавах хората, проклинах се, задето се хванах с тази идиотщина, а периодичното отиване в тоалетната си беше цяло приключение – първо се минаваше през един пълен със всякакви сечива двор, после овчарник, курник, сеновал, влизаше се в задна градина и по една рядка пътечка от камъни се стигаше до заветния тухлен коптор, в който ставаше някакво течение и беше по-студено отколкото вън.
            Най-сетне дойде и моят ред. Вече се бях настроил да се срещна с някакъв обрасъл дядка, дето едва ще разбира български и останах крайно учуден, когато пристъпих и видях мъж на около четиридесет, без брада и мустаци, облечен в бяло, който ми се усмихна и с благ глас ме подкани да си сваля обувките и да вляза.

            Вратата беше от алуминиева дограма и на нея имаше три листчета сизрисувани странни фигурки и знаци, а вътре обстановката беше още по-модерна – лаптоп, климатик, изискано обзавеждане – изобщо всичко приличаше по-скоро на бизнесофис, отколкото на изпълнено с религиозни тайнства магическо място.
            - Добър ден, за пръв път идваш при мен. – по-скоро констатира, отколкото да ме пита. – Разкажи ми какъв е проблемът и аз ще ти кажа какво можем да направим.
            - Ама... аз не съм мюсюлманин... Това не пречи ли?
            - Не, той Бог иска да се прави добро на всички...
            Надве-натри му разказах затова как преди три две години се преобърнах на магистралата, как лежах в гипс, как ме остави годеницата, как започнаха кошмарите...
            - Виж сега, мога да ти гледам на книгата, тя всичко показва... Мога и да ти направя заклинание... Има едно дето е универсално и помага за любов, за събиране, за бездетство, за успех в бизнеса и кариерата, и ако имаш някаква магия – чисти я веднага! Изобщо много е силно и помага! Но ми е дадено в един път да правя само едно от двете – или да гледам или заклинанието! 
            - Ами... дай да пробваме с книгата.
            - Добре, сега ще погледна, а пък, да кажем... след две-три седмици може да дойдеш и да направим и заклинанието. – той измъкна една дебела книга. 
            - Кажи ми твоето малко име и малкото име на майка си. – след като му отговорих, той направи някакви сметки, отвори на една страница, изсумтя и ми хвърли един мек, ефирен поглед. – Не на тази дето те е взела, кажи името на родната си майка!
            - ?!
            - Така нищо не виждам... Според книгата съдбата на човек е зашифрирана в малкото му име и в малкото име на тази, която го е родила... А ти ми казваш името на тази, дето те е отгледала.
            - ?!
            - Уф... Ти не знаеше ли досега, че си осиновен...
            Това ако не го бях видял и чул собственоръчно, никога нямаше да повярвам. Сякаш изведнъж ми дръпнаха килимчето под краката, но изведнъж като на забързан кадър се наредиха няколко епизода от моето детство, на които и до днес не можех да си отговоря рационално.
            Защо когато някоя съседка кажеше на майка, че съм ъ одрал кожата или целият съм бащичко и тя веднага извръщали плувнали очи, а когато я питах защо плаче – мърмореше неразбираемо и отиваше в другата стая. Или пък актът ми за раждане, който беше издаден два месеца след рождената ми дата. Разправяха ми някакви бабини деветини, че била горяла някаква документация в болницата, че не знам какво си, ама аз усещах, че ме лъжат.
            Не помня дали оставих пари, как съм излязъл и как съм се придвижил. Сякаш изведнъж се озовах до “Рено”-то, опитвах се да седна, но нещо все ми пречеше.  Огледах се и видях, че съм облякъл якето с качулката надолу.




Гласувай:
5
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kobata
Категория: Изкуство
Прочетен: 904627
Постинги: 301
Коментари: 1575
Гласове: 18327
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930