Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07.2013 12:32 - ДВЕСТА
Автор: kobata Категория: Изкуство   
Прочетен: 2113 Коментари: 0 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                                                                                             Ина Крейн и Теодор Иванов

Мразя това отвратително време. Вървя по тротоарите като в минирана зона. Не знам кога ще се обърне с кал и ледена вода върху мен плочка-изненада. Трябва да ги патентоват. Само в България има такива. С лупа и с куче за наркотици да издирваш такива из другите европейски държави, няма да откриеш. В това има някакво скрито очарование – както си загрял от мисли, коя от коя по-шантави, шльоп -  плочката те  охлажда. Лошото е като се навържат няколко една след друга...
              - Бате, бате, дай два лева за баниичка и бооза!
Дори не поглеждам просячето, така съм вдълбал в научните разсъждения за плочките-изненади по българските тротоари.
               - Ай сиктир, бе! – дочувам гласа на детето след мен и  се връщам назад.
             То е заело поза „Ти ли ще ме плашиш мене!”. Единият му крак е готов да хукне в неизвестна посока, с другият държи контра, зер, малоумникът (аз) може да пусне някой лев.
            Оглеждаме се няколко мунути взаимно. Добре, че минава засукана мадама, та и двамата извиваме вратове след нея.
          Тук мислите ми зарязват плочките и детето, втурвайки се в разсъждения защо българките, като си купят скъп парфюм, бързат да го лиснат половината върху себе си. Това своеобразна покана за флиртуване ли е или? Ли, или, дрън-дрън! Напоследък второто ми Аз е започнало да става нагло. Докато размишляваш по световни въпроси за тротоарните плочки и количеството парфюм, което българките лисват еди-къде си, ще стоиш на сухо като политзатворник. Ти пък какво знаеш за това, озъбвам му се аз, тогава и двамата не сме били родени.
       Смрачава си и притичвам покрай подлеза преди квартирата.  Не че ме е страх, обаче напоследък привечер там се навъртат особени елементи. Дрога ли продават, мацки ли предлагат, кой да ти каже. Много филми гледаш, бате! - това е пак второто ми Аз. Ей, лепнало се за мен като грозна жена за любовник. Аз го гоня, то се връща. Да вземе да се запилее някъде, ама де тоз късмет. Криза, майка, и то душа носи, и то хляб иска да яде.
       Излизам от подлеза, прескачайки стъпала. Мамка му! Пак същото цигане се кипри насреща и русата мацка с марковия парфюм върти задник пред очите ми. Сигурно е от тревата. Каква трева бе! Не си пушил няколко месеца!  Това пак второто Аз! Ай къш, аз ли не знам кога какво съм правил.
       Оглеждам подлеза, после детето и мадамата. Същите са. Хм. Май трябва да мина до магазина, или по-добре през аптеката – за аспирин.
       „Лошо пиене, здраве разваля” – казваше дядо ми, лека му пръст. Така, така! Прав беше човекът. Какво ядене, какъв аспирин! Истината е в денонощния, само да проверя финикийските знаци.  Дообре, ще стигнат за един малък Джони.
      Това вече е оферта. Аз и Джони – вечна дружба. Хубаво щеше да е и с дамска компания. Например русата мадама до витрината. Малко много е парфюмчето по нея. Абе, ти ще я миришеш или... Пак моето второ аз! Ай, бегай!
        Приближавам се до нея и се чудя кой от идотските лафове за свалка да вкарам в употреба, когато тя се обръща и казва с глас на трийсетгодишен пушач:
          -    Двеста!
      Мдаа, и тази вечер ще мина единствено в компанията на Джони. Гъл-гъл – приятен звук. Страхотен, мен ако питаш, а и да не питаш, пак така е, да знаеш.
         Завинтвам капачката на бутилката бавно. Ехаа, животът придоби цвят – и то само след няколко глътки уиски. Трябва да го предписват против депресия.
              -     Дай пари за баничка, бате!
       Това хлапе да не е от „Матрицата”? Докога ще никне като гъба на всеки  светофар? Бъркам в джоба на дънките – м а р к о в и – да се отбележи за протокола. Хвърлям левче на малкия и стъпвам на халтава плочка. Люс! Кал, студена вода и кой знае какво още ме окъпват от горе до долу!
          За няколко минути стигам до блока и скачам в асансьора. А там – мадамата – гледа ме с присвити очи и процежда с дрезгав глас:
              -   Двеста!
           Отпивам от бутилката голяма глътка и  се хиля насреща ъ.  Аз ако имам  двеста,  с нея ли ще  се занимавам?
          В стаята е тъмно, събличам се с бързината на светлината и влизам с бутилката в банята. Горещата вода има цвета на ръждясало старо желязо. Не само косата, и друго ще вземе да ми окапе от нея. Завит в хавлията, излизам  и замръзвам.
            На масата - новички двеста...  
           Събудих се, сякаш ме бяха поливали с големия маркуч на пожарната. Завивката, възглавницата, чаршафът, всичко беше като росна поляна. Опитвах се да се измъкна от цялата мокротия, а пред очите ми се мержелееха грижливо наредените лъскави банкноти.
                   Мина доста време от катастрофата, но все така продължаваха тези усилни, безсмислени сънища, този хаотичен калейдоскоп от хора, мизерия и пороци, от които се събуждах като парцал и после по цял ден се мъчех да наподобявам човешко същество. И независимо под какъв предлог, в края на кошмарите задължително изникваха тези двеста лева – шумолящи, неопутребявани, дирекшън от печатницата.
             Пък и да беше само това, да стиснеш зъби, ама и на работа само простотии, а пък за любовния фронт да не говорим... Там беше... Както казваше дядо ми - “Ти ли ме бутна, или сам паднах?”, бе направо – мам си джейс...
            И тогава се сетих за Стефчо или както го наричах Бай Стефанаки, верен другар, почти на моите години, но беше от този тип хора, дето разбират от всичко, дето знаят всичко.
            Там, ако ще купуваш кола – веднага ще ти каже в коя автокъща правят шмекерии, къде може да става качествен пазарлък, после кой ще даде на тънко ремък и масло, кой ще ги смени... В данъчното и КАТ ще намери връзки... Потрябват ли ти телефон или компютър, изобщо където да го бутнеш и няма празно, стриктно спазва вечния пионерски девиз – “Винаги готов!”.  И все се оплаква – тесен ми е светът, не мога да се разгърна, но откакто се появи Чичко Интернет, изведнъж спря да мърмори, и само очичките му присветват дяволито, като го попиташ нещо.
            И сега, както се бях нахакал в такъв желязобетонен тупик, не се и съмнявах, че само той можеше да помогне, порових в телефона, набрах и той вдигна, още преди да се чуе сигнала:
            - Как си, Лек? – от детските години си бяхме съставили богат репертоар от звучни обръщания.
            - Бе, Кух, кво да ти думам... Не са ми много квалитетни работите...
            Двамата бяхме в група с безплатни минути и затова му разказах надълго и нашироко за всичките си душевни трепети, среднощни видения и житейски несгоди.
            Той не ме прекъсваше, и само бавното му синузитно дишане показваше, че слуша внимателно, а когато  приключих, той посумтя още малко и изтърси:
            - Ти си само за ходжата... Той само ще те оправи!
             -  ?!
            -  Знам един ходжа, всичко знае! И да ти гледа, и муска да ти прави... Изпитана работа! Сигинка всичко ще ти обясня...
            И така, бях инструктиран най-цветисто, оставаше само да се реша, ама то какво да го мисля – при всички случаи нямаше какво да губя, а току-виж пък взема да получа просветление, да намеря покой... Знае ли човек от кой храст ще изскочи заекът...
            Ходжата приемал само в сряда, събота и неделя, затова направих стройна организация и в началото на един февруарски уикенд потеглих към неизвестното.
            Гумите на колата свистяха по разкашкания сняг, а аз следвах стриктно указанията – ето голямата ферма, след нея полуразрушеният паметник, после оградено с тополи шосе, сега завивам наляво, минавам мъглата и вече съм в селото.         
            Спрях до една забрадена жена, снех стъклото, а тя, без да ме погледне, ми посочи една голяма, ярко боядисана къща, пред която имаше спрени няколко коли.
            И се започна едно чакане. Денят отдавна се бореше с тъмносивите облаци, разкаляният път (добре, че дойдох рано) се беше превърнал в пренаселен паркинг, а хората продължаваха да прииждат и прииждат, направо като съвременен вариант на Моканина и бялата лястовица. Айде вече да влизам, че ми писна.
            Главата ми бръмчеше от мисли, наблюдавах хората, проклинах се, задето се хванах с тази идиотщина, а периодичното отиване в тоалетната си беше цяло приключение – първо се минаваше през един пълен със всякакви сечива двор, после овчарник, курник, сеновал, влизаше се в задна градина и по една пътечка от камъни се стигаше до заветния тухлен коптор, в който ставаше някакво течение и беше по-студено отколкото вън.
            Най-сетне дойде и моят ред. Вече се бях настроил да се срещна с някакъв обрасъл дядка, дето едва ще разбира български и останах крайно учуден, когато пристъпих и видях мъж на около четиридесет, без брада и мустаци, облечен в бяло, който ми се усмихна и с благ глас ме подкани да си сваля обувките и да вляза.
            Вратата беше от алуминиева дограма и на нея имаше три листчета със изрисувани странни фигурки и знаци, а вътре обстановката беше още по-модерна – лаптоп, климатик, изискано обзавеждане – изобщо всичко приличаше по-скоро на бизнес офис, отколкото на магическо място, изпълнено с религиозни тайнства.
            - Добър ден, за пръв път идваш при мен – по-скоро констатира, отколкото да ме пита. – Разкажи ми какъв е проблемът и аз ще ти кажа какво можем да направим.
            - Ама... аз не съм мюсюлманин... Това не пречи ли?
            - Не, той Бог иска да се прави добро на всички...
            Надве-натри му разказах затова как преди три две години се преобърнах на магистралата, как лежах в гипс, как ме остави годеницата, как започнаха кошмарите...
            - Виж сега, мога да ти гледам на книгата, тя всичко показва... Мога и да ти направя заклинание... Има едно, дето е универсално и помага за любов, за събиране, за бездетство, за успех в бизнеса и кариерата, и ако имаш някаква магия – чисти я веднага! Изобщо много е силно и помага! Но ми е дадено в един път да правя само едно от двете – или да гледам или заклинанието!
                  - Ами... дай да пробваме с книгата.
            - Добре, сега ще погледна, а пък, да кажем... след две-три седмици може да дойдеш и да направим и заклинанието. – той измъкна една дебела книга.
            - Кажи ми твоето малко име и малкото име на майка си. – след като му отговорих, той направи някакви сметки, отвори на една страница, изсумтя и ми хвърли един мек, ефирен поглед. – Не на тази дето те е взела, кажи името на родната си майка!
           - ?!
            - Така нищо не виждам... Според книгата съдбата на човек е зашифрирана в малкото му име и в малкото име на тази, която го е родила... А ти ми казваш името на тази, дето те е отгледала.
            - ?!
            - Уф... Ти не знаеше ли досега, че си осиновен...
        Това ако не го бях видял и чул собственоръчно, никога нямаше да повярвам. Сякаш ми дръпнаха килимчето под краката, но изведнъж като на забързан кадър се наредиха няколко епизода от моето детство, на които и до днес не можех да си отговоря рационално.
            Защо когато някоя съседка кажеше на майка, че съм ъ одрал кожата или целият съм бащичко и тя веднага извръщали плувнали очи, а когато я питах защо плаче – мърмореше неразбираемо и отиваше в другата стая. Или пък актът ми за раждане, който беше издаден два месеца след рождената ми дата. Разправяха ми бабини деветини, че горяла някаква документация в болницата, че не знам какво си, ама аз усещах, че ме лъжат.
            Не помня дали оставих пари, как съм излязъл и как съм се придвижил. Сякаш изведнъж се озовах до “Рено”-то, опитвах се да седна, но нещо все ми пречеше.  Огледах се и видях, че съм облякъл якето с качулката надолу.
           Натиснах газта до дупка. Гумите свистяха по асфалта като вой на плачеща душа. Майка ми! Коя? Тъпанар! – Второто ми аз пак цъфна зад гърба ми! Майка е тази, която плаче за теб, а не  която те изоставя. Усилих музиката. – Една от любимите песни на... Баси, сега как да ъ казвам?  Езикът ми се е схванал, да не говорим за мозъка. И тоя кретен ходжата!
          Набих спирачки пред някакво капанче на пътя.  Трябваше да взема въздух. Поне няколко глътки.    
               - Кафе без захар, двойно! -  се чух да казвам.
               - Дълго или късо?- гласът ме накара да вдигна глава.  
              Двойничка на русата от съня! Погледнах я изненадано. И тя мен.
               - Познаваме ли се? – попита ме смутено.
          Очите ъ – сега се вглеждам в тях – същите като моите – зелени, със златни точици. Боже! Все ще мисля, че мадама с такива очи може да ми е сестра. В ада да се пържи  Ходжата. Имат ли мюсюлманите Ад? Дано!
         Кафето има странен цвят. Няма да пия тая помия. Сърцето ми бие като след доза. Как можах да се хвана на тая въдица! Спокойно, брато! – Второто Аз. Спокойно ли? Как ще погледна ма...  А, сега! И като не ми е майка, трябва ли да я прегръщам? Не се излагай, глупако!
             -   Бате, ако фърляш кафето, дай го! – мургава детска ръка се протяга.
         Май имам нужда от психиатър. Детето има очи като моите. На шоколадовата кожа изпъкват поразяващо. Как не ми бе направило впечатление  в съня.                                Внимателно поставих чашата в ръката му и се обърнах да не чувам благословиите.
             Включих мотора с бяс и той изръмжа недоволно. Погалих инстинктивно волана. Карах и мислех напрегнато. Сега накъде? Не мога да се правя, че не знам. А имам ли право да нараня м... Думата заседна на гърлото ми. Отбих в аварийното и заплаках. Някак успокоен после, потеглих обратно.
            Паркирах пред блока и останах в колата, вперил поглед в нищото. Телефонът ме извади от вцепенението. Погледнах номера.
              -   Как си, маме?- гласът ме погали и очите ми се напълниха със сълзи.
              -    Добре - прегракнало отговорих.
         -   Болен  ли си, защо звучиш така? – усетих онова стягане у нея, което се появяваше, е..., нали ви казах кога.
                -     Не, добре съм. Малко уморен.  Ще намина у дома през уикенда.
            -   Ще  се радваме, маме, и аз, и татко ти. (Това беше чиста лъжа!) Ще ти приготвя любимите сладки.
              Мълчах. Какво да кажа? Бях готов пак да се разрева. Тя усети, че нещо не е наред и тихо прошепна.
                 - Нали знаеш, че си моето слънце и те обичам повече от живота си?
               - Да – отговорих с глас като черна дупка в Космоса.
               Затворих. Облегнах се назад – погледът ми се спря на контейнера за боклук, до който бях паркирал. Жена и малко дете ровеха в него. Дървото наблизо клатеше безгрижно листа. Дали и аз съм бил зарязан така, до някоя кофа за боклук? Трябва да се махна от тук. Излязох от колата и погледнах небето. Бели облаци, приличащи на слепени сълзи, някак  ниско се движеха. Като дете играехме с Нея на „Познай облака”. Баща ми бе вечно зает, винаги се движехме аз и Тя – в парка, на кино, над книжката, в магазина. Тогава се чудех защо татко не играе футбол с мен, защо винаги се държи студено и с  нас. Сега ми е ясно. И аз ще съм същия задник като него ли? И аз ще се направя на обиден? И аз ще ъ причиня болка? Тъпанар! За първи път се съгласих с  второто си Аз.
            Набрах номера на майка ми – Моята Майка, която ходеше с две летни рокли и два панталона зимата, за да има за мен. Моята сладка майка, която и сега не яде месо, за да има пари за моята софийска квартира, за моите тъпи изцепки с приятеля Джони и онази кифла Мери Джейн.
             - Добре ли си? – тихият ъ глас погали душата ми.
             - Мамо – замълчах за секунда. – Нали знаеш, че те обичам?
           Усетих с ритъма на сърцето си как сълзите се стичат по лицето ъ, а тя ги бърше с другата ръка, обърната с гръб към баща ми.
             -   Каквото и да се случи, ти си моята майка – казах на един дъх и зачаках.
           Чувах как диша на пресекулки, сякаш не ъ стига въздух.
             -  Благодаря – почти беззвучно отрони тя и затвори.
          Отново погледнах облаците. Приличаха на пачка банкноти. Майната им!  Днес наистина ще  купя хляб. Никакъв Джони. И в събота ще занеса на мама рокля за лятото. Нека веднъж да има три. Само трябва някак да изляза от финансовата кома, в която съм изпаднал от... А сети се, де! И да отида на лекар! Или да изчукам оная грозотия от първи етаж, дето все уж случайно ме причаква като се прибирам?
               -  Един хляб.
               Продавачката в гаражното магазинче ме поглежда питащо.
                 - Един хляб – повтарям  като идиот.
                 - Какъв? – леко изнервена пита тя.
                 - Обикновен! –  леко изнервен и аз, отговарям.
                 Тя  хвърли на щанда един опакован хляб.
                  -   Един и петдесет.
            Имах два лева в якето. Както си е обърнато, извадих ги. Нещо просветна в дланта ми.  Опа! Телефонче! Мацката от капанчето?
              - Ще вземате ли хляба? – Лелката е спала накриво или въобще не е спала. Я стига! Кой знае какво ъ е на главата. Мъж кретен и син неблагодарник. Усетих ледени тръпки по гърба си. И аз съм такъв. Майка ми години наред си къса живота за мен! За нейното слънце, което си е чисто л...но.
          - Да, госпожо – странно спокоен, прибирам телефонния номер на русото момиче, оставяйки два лева. – Приятна вечер!
               Излязох навън, без да взема ресто. Облаците са променили формата си. Сега приличат на птици с разперени криле. Гледам ги и се връщам към онези сладки години, когато мама беше най-красивата в малкото ни градче. А баща ми вървеше крачка  пред нас, сякаш се срамуваше и от нея, и от мен. Майната му! В събота ще я хвана подръка и ще я изведа на разходка. Може би на нея трябва да разкажа този повтарящ се сън за кошмарните двеста лева! Вероятно тя знае за какво става дума. И със сигурност няма да ме прати при ходжа.
              Усетих до себе си някой как спря. Свалих поглед от облаците и спомените. Детето на просякинята стоеше до мен и също ги гледаше.
                   - Пилета – посочи то с мургава ръка.
                   - Обичаш ли пържени филийки? – вместо отговор го попитах.
                   - Аха - завъртя глава то.
                - Ето ти хляб,  мама да ти опържи – тикнах в ръцете му пакета и забързах към входа.
                Чувствах се олекнал, сякаш някой свали от душата ми сто килограма товар. За последно погледнах облаците, преди да вляза в блока - сега единият приличаше на цвете. Усмихнах се. А не трябваше. Асансьорът не светеше. Уф! Сега ще се катеря като алпинист до седми етаж. Тъкмо ще си наместя мислите.
              На втория етаж вече загрях. Разкопчах ципа на обърнатото яке и го навлякох нормално. Продължих бавно и на третия видях пред себе си руса жена. Е, не! Това вече е гавра, помислих си, когато тя се обърна. Носеше малко дете и торба с продукти. Протегнах се към покупките, но тя въздъхна измъчено:
                -   По-добре вземи бебо, че тежи един тон. Сигурно е напълнил памперса – и се засмя  по детски.
          Усмивката ъ ме преряза в стомаха. Поех бебето внимателно, а то се гушна в мен, сякаш ме познава.
                - Къде е тати да помага? – попитах проучващо аз.
                 - Няма тати – отговори тя и млъкна.
                 Вървяхме мълчаливо нагоре. На шести етаж тя спря.
                 - Аз съм до тук. Благодаря!
                  - Винаги на вашите услуги – отговорих закачливо.
           Изчаках да отключи и ъ подадох бебето. Усетих отново онова рязване в стомаха.
            -    Ако имате нужда от помощ, живея точно над вас – казах вместо довиждане.
Тя кимна мълчаливо и затвори вратата. Глупак ли съм? Трябваше ли да попитам как се казва? Или да се представя? Явно живее отскоро тук, за първи път я засичам. Има време. Има, друг път – второто ми Аз пак се бе появило отнякъде. Ай, бегай!
          Влязох, без да светвам. Инстинктивно погледнах към масичката. Беше празна. Седнах в тъмното  и набрах телефонния номер на мама.
                - Какво има, слънце мое? – шепнешком попита тя.
             Това означаваше, че Негово Величество (баща ми) спи.
             - Знаеш ли, напоследък сънувам един повтарящ се сън – започнах  неочаквано за себе си и нататък думите се изляха сами от устата ми.
         Тя мълчеше, но знаех, че попива всяка моя дума. От съня, без да усетя, преминах към случката с ходжата. Тя пак мълчеше, но знаех, че е там - моята обичаща майка, моето слънце, моята единствена.
            Гледай какво нещо е човекът, трябва да му се случи някоя простотия, за да се осъзнае, за да разбере това-онова за себе си. Излиза май, че добродушният имам ми направи услуга, отвори ми очите. Всъщност едва сега оцених много работи от живота, които някак си все подминавах и вземах за даденост.
            И какво излизаше, че всичко до днес е било лъжа, въздух, че в мен тече кръвта на непознати хора, че аз не съм... аз. А кой съм тогава?!
            Ясно, трябваше да ги намеря, най-много да намеря тая, дето ме е родила, дето ме е оставила, захвърлила като мръсно коте! Да я попитам: -  „Кой е най-нежеланото, най-мразеното дете?!” – Няма да пожаля пари, време, сили, нищо няма да ми е скъпо, докато не им видя на тях очичките!!!
            Дали някой отгоре реши да ме накаже заради бликналата опустошителна омраза, или както винаги става – гласиш се за голям, огромен, гигантски скок, засилваш се, засилваш... И изведнъж, отникъде изскача пожълтяла жилава сламчица, спъваш се, падаш и се потрошаваш.
            С две думи – разболях се! Не ми стига, дето още ме въртяха кокалите от многобройните фрактури, ами сега и това – парализа на лицевия нерв.
            Когато се връщах, полудял от мисли, отварях прозореца, в колата ставаше течение... Но, да карам по ред.
            Първо забелязах, че не съм добре, когато десния ъгъл на устата ми започна да пропуска течности, когато се хранех или пиех, после дясното ми око започна често да сълзи и да се праши, бузата ми тръпнеше постоянно. Приятелите ми се смееха, че заприличвам на Майкъл Кърлеоне, а аз мислех, че е нещо временно, остатъчно от катастрофата. Една съседка ме видя и веднага ми постави компетентна диагноза, защото нейният зет някога изкарал същото и тя била наясно с въпроса. Пак добре, че болестта се прояви тук, иначе щеше да стане сложно – от доста време се изживявах като зъл софиянец, но все още по адрес и личен лекар се водех вкъщи.  Нямаше как, оставих всичките пъклени планове и влязох в болницата за неизвестен срок.
            То не беше точно и болница, ами едно такова специално лечебно заведение, което всички наричахме “Санаториума”. Навремето на някое държавно величие му хрумнало, че сред тишината и чистия въздух в балканското градче ще бъде по лесно да се лекуват и възпитават децата с проблеми в опорно-двигателния апарат. Построили голям комплекс, насъбрали специалисти от цялата страна и ето ти го мястото, където с много търпение и любов, учители и лекари се опитваха да се намесят там, където природата беше показала тъмната си страна.
            Местните шегобийци веднага лепнали на бедните санаториални питомци прякора “Брейкаджиите”, но в момента, поради финансови проблеми, “Терапията” се ползваше на общо основание, а училището и пансиона бяха пълни с бедни, луди или комбинация от двете.
              Още от начало си знаех, че не трябва да идвам тук, но тантурестият градски невролог нещо се беше запалил по частния бизнес и в работно време си уреждаше някакви пилешки ферми в близките села, а аз не можех да си позволя лукса да чакам кога ще му кефне или да провеждам ежедневно издирване. Затова стиснах зъби и се озовах на разпадащо се легло, насред отчайващо мръсната мъжка стая, край мене охкаха и умираха старци, а за капак – имаше само един контакт и трябваше да чакам ред за да си заредя лаптопа и телефоните.
              А толкова имах нужда да оставам сам с мислите си и макар навън да беше кучешки студ, предпочитах да се загъна като ескимос и да се разхождам по заснежените алеи, отколкото да се тормозя вътре с невъобразимите гледки, звуци и миризми...
            Беше късен неделен следобед, оставаше още малко от разрешеното за разходки време и аз гледах да пообиколя и да се надишам колкото се може повече, за да имам запаси до утре. През цялото време наблюдавах как родителите връщат малчуганите, които бяха взели в петък вечер (нещо, което казарменият фолклор беше кръстил “гарнизон с преспиване”) и отдавна всички трябваше да са по местата, но в сумрака забелязах две сенки, които прехвърлиха арматурната ограда и се насочиха към централния вход.
            Пътеката ме водеше право натам и когато приближих, видях на стълбището бедно облечен мъж, който тупаше синчето си по рамото и му говореше нежно:
            - Ти сега нали няма да плачеш? Нали знаеш, че мъжете трябва да са корави! Ако обещаеш, че няма да плачеш, другата седмица пак ще се возим с кончето, пак ще отидем на нашето място... Нали, тате... Само няма да плачеш....
            Бащата продължаваше да шепне и правеше опити да закачи платнената торбичка на малкото рамо, но тя все падаше, той пак я окачваше, тя пак падаше, а детето гледаше в една посока, едвам стискаше треперещите си устни, а входната лампа рисуваше воднисти жълти балончета в очите му.
            И аз съм седнал да се оплаквам. Боже... Ами ако бях се озовал на неговото място? Ако наистина ме бяха забравили завинаги в някое такова чистилище?! Какъв ли щях да съм сега?!
            Видяното така ме потресе, че околният свят, някак си почти изчезна, влязох вътре, изкачих захабените балатумни стъпала, гледах как изнасят от стаята поредния предал Богу дух и все едно не бях там... Нямаше ме...
            Единственото, което достигаше до мен, беше познатата до болка, зловеща водна капка от износената тръба в кухнята на етажа.

Ина Крейн

            Трябва да изляза от тук. Не може да няма друг начин да се оправя. Остана ли, ще изгния бавно и мъчително. Хайде, напрегни си мозъка още малко! Нали любовта и омразата спасявали света? Точно така – омразата към онази, която ме е родила, и обичта към другата, която ме е отгледала. Какво още ще ъ причиня?
       Бръкнах във вътрешния джоб и извадих документите. Зад личната карта е любимата ми снимка с нея – двамата сме пред Руската църква в София. Тя  ме водеше там на всеки рожден ден. Оставяхме в една кутия желание, написано на сгънато листче. Винаги пред вратата стоеше руса жена. С майка ми се поздравяваха, но не си казваха нищо друго, което ми се виждаше странно. Боже мой! Това сигурно е онази, биологичната. Очите ъ бяха зелени, точно  същия цвят като моите. Значи...
           Едно листче изпадна на земята. Наведох се и се взрях в изписаното с кръгъл почерк. Телефонът на мадамата от капанчето. Набрах цифрите и зачаках.
           Тя се появи още на другия ден – красива, усмихната. Чудно как си спомни кой съм още с първите думи. След ръкостискането и ритуалното „Как си?”, извади двеста лева от чантичката  и ми ги подаде.
               -  Докато си стъпиш на краката.(
            На моята идиотска физиономия отговори снизходително: 
             -  Аз всичко знам.
              Погледнах я още по-глупаво.
              -   Имам връзки със Съдбата.
            Седнах на пейката отмалял. Или бях откачил, или отново бълнувах. Кой дявол се подиграваше с мен? Коя мацка ще бие път да донесе на луд като мене пари?
              - Ще те закарам до църквата – проговори замислено тя. – Имаш едно желание, дето Бялата Мория ми нареди да изпълня.
                   - А после?- зададох без думи въпроса.
                - После ти знаеш какво – гледаше ме, без да мига тя. – Телефонният ми номер ще изчезне. Ще оздравееш за една нощ. Щастието е точно под краката ти.
                Какво имах да губя? Нищо, което не бих могъл да прежая. Какво можех да спечеля? Нищо, което можеше да ме направи щастлив.
            Пътят се плъзгаше като змия под гумите на колата. Имах чувството, че не докосваше настилката, а я целуваше. Усетих предателска топлина в тялото си. Не бях докосвал жена отдавна. Преглътнах мъчително и погледнах през стъклото. Художник би казал, че пейзажът е импресионистично наситен. Лудият би казал, че е речна змия. А на мен ми приличаше на хоро от танцуващи духове.
             Събудих се в стаята на някакъв мотел. Водата в банята шуртеше. Магия ли ми бе направила? Как бях стигнал до леглото сам? Парите издуваха джоба ми. Трябваше да ги дам на мама.
               - Искаше да се любим в колата – гласът ме удари като шамар.
           - Всичките ми мисли ли четеш? – кисело отговорих, опитвайки се да не гледам красивото тяло пред себе си.
                - Само тези, които са интересни – отговори палаво тя.
              Затворих очи и я грабнах. Нямаше какво да губя.
           Стояхме пред Руската църква с русата непозната. Не попитах за името ъ, нито тя попита за моето. Небето пак беше пълно с прелитащи облаци.
            -  Моята мисия свършва до тук -  вдигна очи към мен тя. – Утре ще се промени съдбата ти. Сега влез в храма и направи каквото трябва.
             Обърна се и си тръгна. Не направих нищо, за да я спра. Нямаше смисъл. Изкачвах стълбите бавно. Пред вратата стоеше жена в зелено палто. Изрусена, с красиви зелени очи.  Погледнах я и не изпитах нищо. Тя вдигна ръце към лицето си и заплака.
           Влязох, взех листче и написах с едри букви: ”Искам мама да е щастлива”. Сгънах го старателно на няколко линии и го пуснах в кутията.
           Когато излязох, чуждата жена я нямаше. Усетих лицето си успокоено, а ниските облаци странно се переха пред мен. Тръгнах забързан към квартирата. Майка ми, моята майка, я плащаше. Да не гния в онова тъпо място, да си намеря късмета в София.
            Усетих вибрации на телефона в джоба си. 
                 -  Баща ти преди малко  почина. Ако можеш, ела у дома. Ще имам нужда от помощ за погребението.
              - Веднага тръгвам, мамо – отговорих с пресипнал глас. – Нали знаеш, че те обичам?
               - И аз те обичам, сине – прошепна тихо тя и затвори.
            На бегом стигнах до квартирата. Взех душ, облякох си чисти дрехи и преброих парите в якето. Двеста. И нито лев повече. Дано успеем да погребем баща ми с тях.
               На входа  засякох съседката с бебето.
                   – Нямаше те дълго време. –  погледна  ме питащо.
               Бебо  се усмихна от рамото ъ.
              - Бях болен, а сега се налага да замина при майка ми за няколко дни – забързано обясних. – Но после се връщам и каня теб и малкия на разходка.
             - С радост – отговори тихо тя.
                - До скоро – погалих бузката на детето.
                - До скоро – пръстите ъ докоснаха болната част на лицето ми.
             Не  искам повече да се лутам в живота си като спънат. Било каквото било.  Ще взема мама при мен в София. Тъкмо ще помага за бебето. Някак захаросано звучи. Защо не? Не заслужава ли Тя най-после и малко сладост в живота си?
            Странно. Облаците вече ги няма. Усещам лицето си цяло. А сърцето ми бие спокойно. До рамото ми не пристъпва никой – нито моето второ Аз, нито кошмарния сън. 
           Силата не е в магията, нито в корените, а в обичта. Ако стигнеш до нея навреме, имаш шанс да пребориш  тъмното в себе си и да възкръснеш. 

Теодор Иванов

            Уж ме изписаха поживо-поздраво, но продължавах да ходя на нагревки и масажи на лицето. Някъде в главата ми нещо се беше объркало генерално. Докторът каза, че някакъв ядрен център се е образувал от преживяното мозъчно сътресение, но всичко щяло да бъде наред, да отмине, само трябвало спокойствие и търпение.
            Ако не друго, покрай тези болести поне ми се изпариха всякакви мераци за отмъщение и даже почти свикнах с новото си положение. Дори и кошмарите престанаха. Е, хайде, почти ги нямаше... Отвреме-навреме сънувах паричките, нови-новенички... Ама дали ме подканяха да ги взема, или да ги изхарча...
            Явно имаше още нещо, което не знаех и понякога нарочно заговарях майка, но като стигнех до сюблимния момент в съня, тя правеше онази особена физиономия.
            Виждах, че й тежи, но реших да не пришпорвам събитията, като се реши и сама ще ми каже. Искрено се чудех, на фона на всичко, дето бях научил досега, какво ли ще е това, от което се срамува или се страхува... Каква ли гавра още ми готви животът...
            Веднъж докато бях на гости, прецъквах каналите на телевизора и попаднах на руски филм, който за мое учудване не бях гледал. Явно беше нов.
            - Мамо, я виж в програмата, какво дават в момента.
            - Ммм, чакай да видим... Ммм, някакво кино, тука пише “Груз 200”...
            Погледнах как веднага й се наляха очите и този път реших да не отстъпвам, направих страшна физиономия и избоботих любимата си реплика от още по-любимата детска книжка:
            - Издай тайната! Издай тайната!
            - Помниш ли, като беше малък, как отсреща като паднаха малките лястовички... Как лястовицата влизаше в пустото гнездо, излизаше, пищеше пронизително, летеше около къщата и пак влизаше, и излизаше...
            И аз бях така... Полудяла, откачила, ненормална... Направих аборт три седмици преди когато щях да раждам... Скъса ми се нещо в корема и после се събудих, баба ти плачеше, дядо ти скришом пийваше, а баща ти намръщен гледаше през прозореца на болницата. 
            После се прибрах вкъщи, ама не ме свърташе, постоянно ходех из стаите, все ми се струваше, че някъде плаче бебе, кърмата ми течеше силно, главата ми шумеше... Ревях, припадах... Сега като се сетя и...
            И тогава мама изчезна за няколко дни, а после се върна и каза, че всичко е уредила... И после ти вече дойде при нас... Оформихме там каквото трябваше по закона, и най-сетне всичко за мен доби отново смисъл...
            Виж баща ти, до ден днешен не може да го преглътне...  Цял живот да живее с жена, която повече не може да има деца.... И със син, дето не носи неговата кръв...
            - Ех, мамо...
           - Чакай да се изприкажа... Много пъти като малък си ме учудвал с твоите мисли, сякаш имаш някаква сила в теб... Нали  знаеш, навремето магьосниците са ги разпознавали по зелените очи...
            - ?!
            - За парите говоря… Че тогава ние просто те купихме. Там в дома докарали някаква студентка. Заиграла се нещо с професора, не махнала плода, докато може и така на белия свят си дошъл ти...
             А после ние те купихме...  За двеста лева... Точно както в  съня ти – лъскави и шумолящи.... Баба ти ги изтегли от книжката… Сега като се сетя и...
            И на двамата ни дойдоха в повече емоциите, прегърнахме се, говорехме си някакви неразбираеми неща, плачехме, а когато се поуспокоихме, мама ме погледна с най-чистите очи на света и се подсмихна:
            -  Човек живее истински, само когато страда... Важно е хората край него да са истински... Нищо, че понякога нямат куража да го покажат.
 Никога, нито за секунда не съм съжалила, че те взехме...
              Обичам те!

 

КРАЙ




Гласувай:
8
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kobata
Категория: Изкуство
Прочетен: 904489
Постинги: 301
Коментари: 1575
Гласове: 18327
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930