Прочетен: 1542 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.02.2014 03:14
Сядам да пиша за сборника с разкази „Заличаване” с огромно желание, но се чудя откъде да започна. Книгата има 13 входа и 13 изхода; откъдето и да тръгна, все ще се получи. Зная го. Не, не е лабиринт, нито пък друга геометрия. По-скоро в нея има живот – от онези, който пулсира, жадува, търси – откъдето и да го погледнеш. Да, има и мъдрост, която пък ме кара да мълча, въпреки че през цялото време, докато четях и споделях впечатленията с моменти възклицания, ми се искаше да рецитирам прав истините на нашето минало. Все едно вървя по билото на Балкана – и хоп! - пред мен се ширва гледка. Викам си, ще постоя, ще погледам и ще си запечатам мига свобода. И с разказите правех така – пъхах пръст в страниците и оставах загледан някъде назад. На пръв поглед. А усещах, че потъвам.
Сега разбирам, че „Заличаване” е написана за мен. Не лично, не персонално. Просто така я приемам. Както може би ще се случи с всеки, който поиска да прогледне през прахоляка на миналите събития, където мнозина се надпреварваха да обобщават и да извличат мащабни уравнения за бъдещето на нашата крехка родина. Докато не се появи Теодор. „Заличаване” е замах, удар по масата и точно онази книга, която е нужна всекиму, ако търси ред. Понеже все съм си мислел, че от толкова много писане, обхващане и обсъждане на по-новата ни история, не остана място за едно чисто, дори ако щете смешно нещо, каквото една обикновена човешка история.
Теодор Иванов е автор, който не присъства в своята книга. По онзи магичен начин, по който Писателят се разтваря в своята история и ти започваш да я усещаш като… своя лична история, която търсиш в книгата. Магия, бих казал. Но зад това се крие още нещо, което наричам майсторлък, присъщ на много улегнали творци, особено белетристи, които отдавна са направили своите лични археологически разкопки и пласт по пласт са прозрели жилките на героите и техните съдби. А в „Заличаване” говорим за първа книга, дебют, та би трябвало някъде ръката на автора да трепне, да се огъне и той да се поддаде на тънка, па макар и рафинирана наивност. Нищо подобно. 13 разказа в сборника са наточени от едно уж забравено буре, където спокойно и на воля са отлежавали до степен на еликсир. Теодор ги е наточил за нас, за мен, в точно определения момент, когато те са придобили златист цвят, съчетал в себе си стотици, хиляди исторически и човешки изгреви и залези. Това е проза в най-чист вид.
Кмета, Учителя, Бащата, Студента, Полковника, Шефа, Първия, Хазяина, Майора, а не Иван, Йордан, Петър… Имена няма, ако изключим разказа „Подарък”. Затова до тях нареждам Писателя, който присъства във всяка страница и в същото време го няма. Наредил се е рамо до рамо с героите си, гледа ги в очите, смее се с тях, плаче и застава зад всяко събитие. Историите на тези хора са заличени, изчезнали са. И ако не беше Писателя, те щяха окончателно да потънат дълбоко, в пластовете човешка история. Никъде не се споменава, че действието се развива в Котел, че Александър Солженицин и неговия „Гулаг” попадат в ръцете на един вехтошар, че… Всичко е заличено. Останала е само малка, тясна бразда, по която може да върви Писателят. Преоблечен като герой, той бавно изкачва баира, стъпва на върха и слага ръка на челото. Долу, в ниското, слегнали в прахоляка, лежат дузина неразказани истории – нещо като сметище за неразбрана действителност. Писателят ги събира една по една, подрежда ги и ги преживява с перото си. Добавя малко тъга, защото знае, че това е начинът да направиш читателя щастлив – като му дадеш възможност да се събуди.
Уж нямаше какво да кажа, а ето, че съм изписал цяла страница. Ако исках да се скрия зад общи фрази, бих написал, че Теодор Иванов е роден в Котел, работел е като учител, библиотекар и журналист и в момента преподава „Библиотекознание и масови комуникации” при Стопански факултет на ВТУ „Св. СВ. Кирил и Методий”… Имам чувството, че тази първа книга е началото на неговата истинска история. С появата на Писателя на бял свят, сякаш пътешествието тепърва започва.
Скуката – ето откъде бе редно да тръгна, от скуката. Теодор я е споменал в началото, под заглавието: „Скучни разкази”. В първия момент си мислех, че той умишлено и дори излишно омаловажава историите си. Но започвам да разбирам, че той толкова дълго ги е живял и преживявал, че са му станали… скучни. И това е бил моментът, в който те са тръгнали към белия свят. Защото, ако не му бяха омръзнали, вероятно никога нямаше да ги сподели с нас.
Емблематичен според мен за цялата книга е „Сметище” – кратка история в три части. Особено последната, „Любопитство”. Там момчето открива ръждясал фургон в гората, където живее най-черният циганин на света. Вътре има книги, множество книги – „от пода до тавана”. Те си говорят, една на друга си говорят. Като историите на Теодор – една на друга обменят чувства, емоции, търсейки естествено продължение на следите живот, който са оставили героите. Те не искат да бъдат заличени, а да продължат да живеят в нас, защото това можем да сме и ние.
Чудех се как да започна този текст, а сега ми е още по-трудно да го завърша. Да взема да „бръкна” в книгата и да видя какво ще излезе от там:
„
Дядо ми обичаше да казва, че времето покрива маловажните неща с пелената на забравата. Дали е вярно? Хората са различни – един се радва на нещо, а друг страда от него. И изобщо има ли такова правило, дето е универсално за целия живот? Но да не ви занимавам с моите дървени философии…”
Тагове:
Заличаване - дела и документи
Новото ми интервю за сайта "Свободе...
